Дела Раи и Ясен Ведрин

Навън е пуст театър. Аз нищо не разбирам...
Тежат ми на душата небето и нощта.
Наоколо е тихо, безмислено и мирно.
И сякаш, че заспал е завинаги града.

По улиците пусти сърцето не заспива.
В следите търси порив. И в сенките - мечти.
Опъва лунен вятър забравена тетива
и в миг стрела от спомен в очите ми блести.

Понякога поспирам и взирам се в луната.
Животът си пътува през лодка от звезди.
Дали не съм актьор в самотния театър
на някаква пародия от чужди красоти?

Но после пак ме спомня красивото начало.
Без роля и без сцена. Но само с теб и мен.
Навън е пуст театър. И времето е спряло.
Задържа дъх навярно пред бъдния ни ден.

СТРАХОТНО Е.

Благодаря! :)))

Благодарности!
Хубави мисли!
Мога да отговоря единствено с пламтежът на Киркегор: "Животът може да бъде разбран само когато погледнем назад, но може да бъде изживян само когато гледаме напред."