Пия си аз сока от Гуава и съзерцателно наблюдавам как едрите капки дъжд вливат души в морските обятия. Туп-туп... като влюбени малки сърца. Решавам да включа и фона в тази омайна картина. Какофонията е повсеместна. През кокетния нов плаж тичат мокри хора, фрустрирано крещят поне на 7 езика, събират хавлии, тъпчат чанти,  разплакват децата,теглейки ги към колите. Изключвам фона. 
Красиво! Хвърлям се в прегръдката между дъжда и морето и примирам от възторг. Синьо-сребриста радост обзема цялото ми същество. Плувам навътре и съм си у дома.
След час, когато излизам, плажът е празен и тих. Въздухът ухае на колендро. Приятелите ми махат, усмихнато засмукали коктейли в бара отсреща. И тогава го виждам... висок и строен, с дълга мокра коса /като форми силно напомня Аквамен на Момоа/.  Подпрял се е на малък, лъскав пикап с надпис "Млад фермер". Държи праскова в едната ръка, а с другата ми маха. Мятам едно парео и в мига, в който приближавам в очите му припламват зелени пламъчета, усмивката му става паралел, огромните му ръце разкъсват прасковата на две и ми подават и двете половини. Захапвам и сокът като амброзия храни душата и тялото ми с невиждана наслада. Той посочва морето и хуква след мен в сините води.
От тогава обичам праскови.