Сега когато спиш, Дилтай... и знанието за живота, изплува в моя хоризонт като незрима тайна нота... говоря вместо Теб. И пак далечна сея, в небето с вечността на дива орхидея в трепкащите мои устни, твоя шепот.

Ограбваш ми сърцето, привдъхнат от любов. По кожата си чувствам те уютно. Катастрофа навътре в мен се случва с ритъм луд. И като в стар роман, но с хепи енд, като поема на Дюпен, в която призовавам срутване в изтръгнатите камъни от вятъра в стиха на Виеру, през който ще политам и водата, в която ще се гмурна, заедно с душата ти, която ме обича. Като безбрежната жена на скъпия крайбрежен мъж, изпята някога от Перс. Като бонбон наполовин изсмукан, от Кортасар, е нежният копнеж на моя залив, прегазил пак моретата към теб. Туптеж, туп-туп, туп-тЕж...

Когато съм далеч – ти моят Хем-Ин-гуЕй, с пура на далечна буря, ограбваща живот на кораб в някоя Хавана, обезлюдена от дъха ми, пееш. Летяла бих в прегръдка твоя, от облак на различното, в което... ще бъда всичките жени за теб... и Глория на Бенедети, и Анна на ВиктОр, и Даниел /на кой ли?/, но съм симфония на Моцарт и съм твоя.

Ще поговоря през гласа на Команаху в миниатюрата нагушила канарче в цветовете. Ще бъда през дъха ти аромат упойващ и светлината в рамка на Веласкес.

Ще съм и красотата, и всесилието й, дори когато времето премине през стих от безпреДЕЛност и замре. Ще гледам право в теб с корицата на своя книга. И верността ми ще ти спомня извор, дето вечно ще извира, за да се имаме в море от огън. И тази обич нека е честита, защото пак обичам теб, с душата ти в дъха ми скрита, която помня. А разтворената в мене твоя аура е толкова красива.

Бих искала да съм на юг, но с теб, не както е в пустиня на Сернуда, не както е горещо от безсъния в копривата на несъзнатото. Всестранна като грешката на Джеймс, аз искам да съм бяла пеперуда, която ще покаца на рамото на обичта ти, за да те имам с лекота. И да отмина.

В три степени на съвършенност към свойто Ende да проходя. И единена от безкрайност бяла на ценностната принадлежност, на времето ти да премеря пулса.

Неродени часовете на разсъмване, ще те погалят с нежния ми поглед и прежната далечна Таис, ще раздвижи въздуха с хитон от нежност.

 

И полумрака на спасените въздишки ще те покрие с някой миг тревожност дали съм сън или ме имаш, дали затворената в шепа  пеперуда загубва цветовете си, умирайки или отпива от нектара, който слънцето налива в мен с онези устни – моите божури на разсъмване, избухващи от своя непринуденост.

Зад клепките ти ще горя и ще ме помниш, защото аз съм всичките жени.

Това стихотворение възприемам като Твой автопортрет. Звученето му обаче е доста различно от останалите - не като акапелен хор от детски гласчета, идващ от високо, а доста по-сложно. Има няколко теми, които се редуват, но и скрита полифония, загатната с главни букви на някои места. За мен мястото на това стихотворението в творчеството Ти е подобно на мястото на четвъртата част от Последната симфония на Моцарт, и той цитиран в него. Все едно си изпълнила като поет по усъвременен начин заръката на директора на театъра от трагедията на Гьоте "Фауст":
"Земята, целия небесен свод
сберете в тая малка сграда
и слезте с бърз и мъдър ход
от рая през земята в ада!"

Поздрави и Честита Баба Марта,
Коста

Все пак те има!!!:)))
Благодаря за докосването!!!:)))

Коста, ама как само обясняваш Хаоса /гръцката дума за Зрееща празнота/, а? ;)))

Аз съм честният човек на Диоген.
Аз съм принцът и просякът. И съм хаос.
Бях небето магично на граф Сен-Жермен.
Сега съм на Гьоте новия Фауст.
Дори да изчезна пак ще ме има
през устните на стотици влюбени,
защото бях Себе си!
И на всички човеци любима...

Та както е рекъл Ницше: Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.
Толкова по Фауст..., но за Моцарт, еххх... друг път и всеки път :)))

Има хора, които остават в дълбокото
на сърцето, на храма, на всичките истини.
Имаш нужда да ги изкрещиш от високото.
И да отпиваш глътки от тяхната изповед.
Когато държиш ги в прегръдка, Живота са.
С тях ветруваш на всичките седем небета
в светлината на кръста, по пътя голготен.
Те са твоята дан – медна тичинка в цвете.

Като жените в картините на Майстора:)

За всички свръхчувствителни рачешки души:
http://www.youtube.com/watch?v=J3OT9A_urlA

за да не забравят, че:

Всеки ден е меандър битийно постигнал те,
с овладяното страстниче в твое си можене.
Всеки миг е дъхът пак прошарил ти миглите
със сълзата простила острието на ножа.
И видяла света си в небесната стигма,
татуирана вътре си с тяхната кожа.
Помнят ги думите. Очите постигат ги
с огалваща нежност, без която не можем.
Честно въздишащи, съвестта ти оплождали,
в миг издъхват с прозрачните шапки на залеза.
А дъждовният поглед е тяхно пробождане.
пак отпиващо раните, с мисъл разпалени.
И оставаш всецяла. Изчезва ти тъмното.
И опитваш да бъдеш с дълбокости врязана
пак в душата им, за да ги имаш по стръмното.
И в теб да останат с молитви наказани.

И така може да се каже! :)))

Греблата се докосваха едва
до миглите на изгрева потайнствен.
Водата разчертаваше брега
на моят свят разделящ се на крайности.
Над залива се спускаше мъгла –
брилянтна птица с полета на ангел.
Ръцете ти гребяха тишина.
Аз в устните ти бях евангелие.

Разбира се, на дъното от грях
в мен светеше непотушена жажда.
В морето ти самотна лодка бях
с платна от вятър и любов миражна.
До залеза с дълбоките води
удавих слънцето и се превърнах
пак в себе си - бях всичките жени,
които любовта ти ще обгърне.

Честита Баба Марта!

Вечната жена !
Жената мечта , мираж и жрица . Всичките в едно.
Само в любов жената е цяла ! Чудно е , Дела !
Поздрави ! :)

Честита баба Марта и на теб!

http://www.youtube.com/watch?v=eIWaL8qqiqs

Любовта-синергия e смислен оброк.
Тя е Стълба в небето и целувка от Бог.

Любовта е монада сградила света.
Тя е извор на радост, алхимика в гръдта.

http://www.youtube.com/watch?v=Yd7rqyjirQQ

Зад клепките ти ще горя и ще ме помниш, защото аз съм всичките жени
--------

Честита баба Марта!

Имам чувството, че гледам операта на Вагнер - "Нюрнбергските майстерзингери". Всички поети в блога започвате да се надрецитирвате. А аз, какво, като не умея да римувам? Просто ми е хубаво да те чета...Честита баба Марта. Да си жива и здрава.

Бъди все така от любов опиянена-събирай в себе си тази небесна енергия за всичките жени, дето ги е страх да обичат, и я разпръсквай около себе си.

Добре, че никой не следи нашия кнителферз. ;)))
И че Апелес е живял многовековно по-напред, за да не каже на Ханс Закс: Обущарю, не гледай над обувките! ;)))
И на теб бяло-червени пролетни честитки!

Пролетни поздрави от мен!

ДУХЪТ МИ ПРОЛЕТ

По небето, ненаситен, облак чуден зарида.
Обладаха капки ситни пак зелената трева.
Вятър в бурята се сгуши и разнежен от любов
своята лула изпуши пак с наслада. С чуден зов
птиците крила извиха и в изкъпаната шир,
през небето прекосиха мойто щастие и мир.
И тогава се възнесе през въздишка пролетта.
После моят дух отнесе в свойта горда красота.

ОТ ЛЮБОВ

Ти със устни изпи мойто име.
И със зъби отхапа си залък.
После с поглед ми каза “Любима!”
и светът пак видя ми се малък.

Колко чудо в косите зарови
с онзи блясък на стари коприни.
Моят свят разлюля из основи.
И размести ми всички години.

Мисъл взе си от моите мисли
и закичи със нея дъгата.
В мен затичаха извори чисти
от любов, светлина и от вятър.

Но винаги има още една, която те предизвиква. ... :)

Би отговорил Той, досущ известен виночерпец:

Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.
И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,
със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар.

Бъди ми
звездна пеперуда,
от песен
и от вик
насред нощта.
Бъди
и вечно ме учудвай
с прекрасната си
лекота.

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=PdzrimwtLQE#!

До момента, в който си намериш майстора и пристъпиш в бездната при оная Празнота, в която има всичко. :)))

ПристъпИ в моя свят, загреби с поглед синята бездна,
през която сълзите сънуват, че душевното дъно небе е.
И изпий този път, който с дъх през косите ми резна.
Ти отдавна, на струйки в кръвта ми, горещ се синееш.

Аз в хамак от реброто ти, в теб изсънувах живота.
И отново играя с потопите в твойте вселени.
Преизпявам те бурно. С цигулкова страст роня ноти.
И оплитам дъха ти с бумтежа на своите вени.


http://wonder.blog.bg/izkustvo/2012/05/11/monodrama-na-bezdnata-v-bezdna.952311

Дали от времето пленен е моят вихрещ се Монтен
или от тъмните си кризи Верлен отдавна ме прониза? -
е все едно за мойта дан. Но този чуден Мопасан
живял на векове от мен припява с вечния рефрен,
че в своите си чудеса, проклел човешката съдба
остава само онзи вик, издигащ ни като светлик
над всяка земна суета до смисъла отвъд света.

Прекрасни, вечен Мопасан, в дворци и кораби призван,
комик трагичен до предел, отхвърлящ всяка малка цел,
кажи ми в своя миг-живот, надскочил всеки земен скот
успя ли да прозреш духа и да разлюбиш в любовта?

е звучало като ,,гена'', т.е. свързана с гЕна, с рода, с раждането. Жената ражда нов живот, ново битие, нов свят, нова вселена: тъкмо раждането е най-висшата същност на Жената. Потвърждение на това е и великолепният апотеоз на Жената, роден от теб. Тази творческа енергия сама по себе си пък ни препраща и към другото лице на Жената, в качеството й на индивидуалност, оригиналност, неповторимост. И в това единство на всеобщност и неповторимост е цялата магия на Жената!

Честита Баба Марта Дела! Поздрави, а мечтите да са ти сбъднат сън!

Благодаря, Алекс!
Мечтите идват само, за да ги сбъднем. А често сънищата са най-будното ни състояние.

Простена беззвучно душата,
узнала какво е любов –
вселена, обичана свято
и искрен, любящ благослов,
преминал през дните ни огън,
родена в лъчи синева,
въздигната вяра до Бога
събрани в безкрайна мечта.

Джош, ако се доверим на Киркегоровото: когато гърците казват, че всяко познание е спомен те имат предвид, че цялото ни битие е съществувало вече..., то няма как да не се спънем в насрещното връхлитащо ни Дежа Ву за Смисъла и Призванието.
И даам... тази творческа енергия си има сигурен източник в душата на спящия ми Дилтай, обдишан от любов, която е любов... е любов... е любов... точно както Кортасаровата роза... е роза... е роза.
Когато Жената избира да се роди жена тя носи генетичния код за всеобщност и неповторимост в Аз-ът `без` минало!
И каза Мъдрецът в теб: лошото идва когато се загърби мярката и се изчистим до...другото в мен – знак на моята настоящност.
Благодаря ти! :)))

Музиката звучи ефирно, но е страшно сложна. Както стихотворението Ти и репликите към коментариите...
http://hipishcomments.net/graphics/flower_scraps/flower_bouquet/flower-bouquet_018.jpg

Изслушах всичко, Коста!
БлагодаряВам! :)))

Ха добре завърнала се! :)))

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2011/10/01/nasreshtnite-sydbovnosti.828492

Това като го чета всеки път ми бърка в душата. :)

Да.