... Животът ... Животът ...

къде го тоя мъдрец да ми посочи повтарящите се грешки? ееххх...уондър, аз съм един грешков рецидивист..:(

... И угасват душите ни светло-човешки -
и се сливат с небесните звездни лъчи...

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/11/13/strashno-e.634003

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2007/05/15/dadenost.70313

Съгласна съм с теб , wonder !

http://wonder.blog.bg/poezia/2010/01/26/bezdna-ot-sila.480006

Животът –
непредсказано-класичен
все би могъл да е
подробно питане
за смисъла
да си различен
и да си себе си,
преди отлитане.

"Този свят от утехите наши горчи.
И раздава шампанско на гърбави грешки.
Ще смирим в някой сън всички приказни дни.
И ще гаснат душите ни... много човешки."

Чудесно, Уандър! Право в десятката!

Поздрави!
Б.

всеки сбъркан път, нов кръстопът.....коя ли е правилната посока?!! поздрав!

Ти хуй ехис? Автос асхимос ине? Херетизмос!

Така и трябва ... човешки...

Поздрав, wonder!

Мерси, Томич! :)))
Понякога съм в почуда кое е достойно за мъдростта на съмнението насред човешкото в нас? И мисля, че Съвършенството няма външна форма. Негов предшественик е Прекрасното. Външната форма е плод на Красотата.

Валящ над жадните ми пясъци,
в ронливите дъна на горестта.
И следващ лунните отблясъци
и раждащата самота.

Трябва да си питаме Сърцето - то знае правилните ни посоки. Винаги. :)))

Его ехо моно кала синитхиа!

Благодаря, МонаЛиза!
http://wonder.blog.bg/poezia/2009/07/21/za-teb-sym.366857

Космическо Момиче,
Стихотворението Ти свързах с един хорален прелюд на Бах,Nun komm,der Heiden Heiland.
Благодарност за този "РазМисъл"!Размисли ме и реших:
Поздравявам Те с това произведение.
С много обич, Коста

Чудно е, Коста! Благодаря! Обичам гласа на органа, като музикален инструмент и акустичната му душа, носеща се ефирно из въздуха, разтрептявайки го.

Наскоро прочетох някъде, че животът е пропаст между щастието и нещастието, но след като прочетох страхотното ти стихотворение бих заменил думата пропаст с полет...:)))
Поздрави!

вятъра. И нали знаеш " Нищо ново под слънцето" Само новото е да прочетеш нещо като това написано от теб и да задържиш мига.

Успехът е само преминаването от провал в провал с ентусиазъм!
Дай Боже всекиму крила...

"всеки празничен ден е едно съзаклятие. " - а може всеки ден да е празничен... Поне аз, като един непоправим оптимист, не спирам да вярвам в това... но, ей тази ти част от стихотворението -
"От ръцете простряни на просяк ръми
чуждо щастие, сбъркало верни посоки." - ме стихна, ама стихна до безмълвие...

и много въздействащо казано!
Поздрави, чудесна! :)

Когато уззнаем, че сме енергийни системи обладани от душа, животите ни придобиват други измерения.
Но това си е лично изживяване, защото „Duo cum faciunt idem, non est idem!” - „Когато двама правят едно и също нещо, то никога не е едно и също нещо!”

Аз лично не искам да устоявам на Вятъра. И все по-активно участвам в танца му.

ВЕТРЕ МОЙ

Омаен. Незнаен. Към мен устремен.
Изпълнен. Връхлитащ. И бял като ден.

Отвяващ. Пробуден. И истински мой.
Отвътре превземащ ме с дъжд и порой.

Магьосен. Свободен. Примиращ. Спасен.
Отнасящ. Прекрасен. От нежност стаен.

Отлитащ. Далечен. И огнено-див.
Мой Ветре, неземен и чудно-красив.

Чудно би било! Защото точката-зрение отгоре разкрива различни неща и дава простор за многопластови възприятия.


„Имало веднъж едно малко момче, което било послушник в храм. То много искало Учителят да му зададе един коан за размишление, като на по-големите ученици. Веднъж Учителят го повикал при себе си и му казал:
- Покажи ми звукът от пляскането с две ръце.
Ученикът плеснал с ръце и погледнал въпросително Учителя.
- Добре – рекъл той. – А сега ми покажи звукът от пляскането с една ръка.
Ученикът помълчал малко, поклонил се и се оттеглил за да обмисли всичко отново. Много пъти след това той ходил при Учителя и възпроизвеждал пред него различни звуци. Най;накрая го озарило Просветлението и отишъл при Учителя. Поклонил се почтително пред него и казал:
- Учителю, чух звук без звук”.

ПРАСТАРА ЛЮБОВ

Залитнах съдбовно.
Погълна ме здрача.
И някакъв тежък куплет
стовари се мигом
над образа крачещ
на светлия, в мене поет.

Отминах се пътьом.
Хатъра си скърших.
А някаква луда любов
превзе ме отвътре.
И бавно откърши
най-звъннал и приказен зов.

Внимавай си рекох,
очи не затваряй!
Пак гледаш ме с обич, небе,
защото съдбовна,
защото прастара
и чудна Любов ме зове.

Беше РазМисъл на Себе си по Аристотелски някак. ;)))
Защото Аристотел беше казал, че "Бог е абсолютният протон - като двигател на всичко. Той живее в исконно самосъзерцание и вечно мисли и съзерцава себе си."
А както каза Лиън в един наш разговор: "Пойесис-ът е про-из-ведението, т.е. из-веденото от небитието в присъствието, което обединява и владее, управлява споменатите по-горе причини. И тук пойесис-ът, про-изведението е не само изделието на занаятчията и худ.-поетическата творба, но и ,,фюзис-ът’’, ,,самораслото’’, природата., и то в най-висш смисъл, съгласно Аристотел, доколкото носи началото от само себе си, докато първите две – изделието и худ. творба са дело на другиго."

Ето тук аз съзирам лика на Произвола: понякога ни се смее гръмогласно, понякога ни озадачава с едва доловимата си лека, дяволита усмивка. И в двата случая обаче ни провокира към основното питане: ,,За какво е всичко това - тези вечно сменящи се картини, целият този свят, цялото това про-из-вед-ение? И ще продължава да ни се смее, докато не проумеем, че тъкмо в това питане е нашата съкровена същност.Тъкмо това питане е мета-физичният скок ,,над себе си'', който ни дава и отговора ЗА самите себе и ЗА битието, в цялост: всяко про-из-вед-ение е единствената възможност да се само-пред-ставим като това, което сме.

Относно Произвола на смеха...помниш ли "Просякът на звезди" на Турние? ;)))

Обичам невъздържания си смях. Много смях, който кънти през света и чупи ръбовете на остротата ми. Смея се... Смея се. Чувам Ницше и проумявам до дъно какво точно ми казва с: „Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как.” Важната цел е просто да живеем заради себе си, по самоотвержен начин. Така сме щастливи. Лесно е. Просто трябва да повярваш, че с невидим чар природата е сътворила всичко нужно, остава да го видиш дори когато е невидимо. „Вярвам в слънцето - дори когато не свети. Вярвам в любовта - дори когато не е проявена. Вярвам в Бога - дори когато мълчи.” Вярвай в себе си дори когато си несигурен. И тогава ще си случиш онова зашеметяващо усещане за космическо единение и прозрение отвъд всяко намерение, за сливане с пълноценността си и просветлението на намерилия се и ще узнаеш, че „молитвата е говорене, а медитацията слушане.”
И ето, просякът на звезди в мен, отваря очи и шепа едновременно. От очите му се откъсват звезди-сълзи и нежно тупват в шепата, защото той-аз-ние е отправил молитва говорейки и е чул отговора мълчейки.