Всеки път се сливат безумно-щастливи
нашите настръхнали въображения.
Дори битките ни са все по-красиви.
И всеки има право на лично мнение.

Често мислите ни са твърде различни.
Като дракони сме – не стига небето.
Червеното слънце придава епичност
на сливането словесно, ковано в сърцето.

Чуваш ли, чуваш ли...? Вика ни бистрото,
а лицата ни светят с оранжева вярност.
Когато познаеш ме – аз ще съм истина,
а ти ще си влюбен и безкрай благодарен.

"бИстрото" или "бистрОто"?

Целият път беше някакво бясно препускане.
Все раздавах си ризите, все катерех баири...
От немислие, всяка дълбокост на чувствата
разпиляваше думи за всички човешки сеири.

Струпвах дълго земята си в огнени стихове,
и залостих й повика, с който ковеше ми църква -
онзи ниския старт на човека, забравил безлико
своя повик от Бог, после завета на мъртвите.

Запокитих небето си – беше ненужен предтеча,
но въздъхнах крилато в очите на малък несретник,
който гледаше стъпките светли по пътя ми вечен
и обесваше в мене луната на всичките клетници.

Този е от така наречените Репродуктивни въпроси, на които всеки сам си отговаря дочитайки. ;)))