Изтърпявам зла омраза. Търпелива съм от щастие.
Мразещите са наказани да робуват на пристрастия.
Вярата ми катедрална в истините ми живее.
Любовта ми е сакрална. В стиховете си я пея. 

Щом в сърцето си повярвам, светлината ме преражда.
Някъде програчва гарван сред природната си жажда.
Пада косо в мене здрачът. Светлосенките се молят.
Цялото небе ще плаче на омразника с неволите.

Разбирам те, мразец. Ти си мъртвороден.

Аз съм си... разпилян звън. :)))

За да проветря от смрадта на варненското Чучело, един прекрасен езерен стих на чудната Мария -Фьон:

Не мога да запазя този миг, а само да го вдишам и издишам.
Такъв пастелен езерен светлик не зная как се снима или пише.
Не зная как се пише светлина, която плавно ходи по водата.
Подгъват всички думи колена и чезнат във угасващото лято.

Опиташ ли да пишеш лист след лист вода как става вино и опива,
ще станеш непризван евангелист, в чиито думи Словото застива.
А този миг е крехък и е свят. Преди да свърши, вече е предишен.
Не можеш да запазиш този свят, а само да го вдишаш. И издишаш…