В приземното на твоя разказ
смислен ми е всеки ъгъл.
Разголваш всичките контрасти,
рисувайки света ми кръгъл.

От здрача изумен наднича
духът на всичките ми думи,
за да се чувствам доста ничия
от скрилото се помежду ни.

Разтърсени до дълбините
от сродностите в своя слоган,
открихме любовта си сита
и благодарни сме на Бога.




 

Благодаря на художника! ;)))

Няма да коментирам, оставям само плюсче
За да не съм единственият тогално сгрешил, както в предишния постинг
Впрочем, чудя се ,защо коментирам при хора, които са ме изключили тотално, дори и не влизат от високомерие в постингите ми?
С какво са заслужили вниманието ми?
Какво го налага?

Благодаря!
Влизането, в който и да е блог, е Избор. Дори когато е несъзнателен той не е случаен.
Има блогове като магнити, в които усешайки харизмата на блогъра, се задържаме и вникваме в думите му, защото Думите правят съдбата /виж линка горе в заглавието/ и са острова в нас - с нас се случва всичко, с което натоварим думите си:

Ще късам лунния си хляб на малки хапки жаждан трепет
и някъде отвъд скръбта в шевиците на моя шепот
ще пукат тънките конци на свързаните наши вени,
през теб ще шепнат мъдреци за островите вътре в мене.

чудесно е.

Написано е между две чаши фантастично розе "Грейн дьо Глас Розе Кот дьо Прованс" и оттогава обичам това вино, този мъж, този Космос. ;)))

Поздрави , уондър!

Съвършено вярно!
Аз търся Бог.
А ти?

Сърдечно благодаря! :)))