„На младостта му белите цветя”,

на черноликата му песен края,

на вечната му пламенна душа,

на истините в словото му зная,

че има миг, през който негасим

е всеки пламък в „радостта му плаха”,

че светлият безбродник-пилигрим

в душите ни посял е родна стряха.

Сега смирено в сянка на триптих

покланям се пред тихата икона

събрала негов лик с дълбокий стих

под вишнята прошепваща в амвона

на топлото добро сърце от жал,

което „в буря скършен злак помита”

и сякаш с Дебелянова печал

сърцето ми смирява се в очите му.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/04/16/7-bylgarskite-poeti-ubiti-i-samoubili-se-dimcho-debelianov.529520

Б.

Поклон пред Димчо Дебелянов !

Чудесен стих! Поклон пред паметта на този голям поет!

ТИ...
Димчо Дебелянов

Ти смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.

СЛЪНЧОГЛЕДИ
Димчо Дебелянов

Ах, ето де ме ти изведе,
ти, който нявга властно обеща
на мойта гордост - вихрени победи
и жар всерадостна на любовта.

Скърбя в градини глъхнали и бледи,
обител на покрусена мечта.
Аз чувам тиха жал по утринта
на слънце невидели слънчогледи.

Кому бе нужна моята съблазън?
Защо съм обнищен, защо наказан -
на знам. Неведа черна заслони

бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме.

За един нежен поет и герой на България!

ПОМНИШ ЛИ
Димчо Дебелянов

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ
Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

ЧЕРНА ПЕСЕН
Димчо Дебелянов

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

На светлата тъга, на минорните настроения, които застиват дълбоко ... за цял живот.
Поздравления за чудесното стихотворение, Wonder!

Поклон пред великия поет!

ОТМИНАТА
Димчо Дебелянов

На младостта й белите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите й на пламенни възторзи
разискряха се пламен рой звезди
и жаждаха милувки двете рози
напъпили връх нейните гърди.
Тя в златолунна нощ ме позова
на празник, на безименни наслади,
но неразбрала грешните слова,
душата девствена се не обади,
че спяха в нея, първи сън заспали,
на младостта ми белите цветя -
а днес по нея всеки поглед жали,
че те цъфтят, ала повехна тя...

ГОРА
Димчо Дебелянов

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила, дълбоко в девствени недра -
виши колони непреклонни успокоената Гора.
Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина
и в безответните и скути, като вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
в зори, низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът лъскав и любим,
а денем, лик когато свежда над примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен,
той вред в полето е настигал следите на предвечна тлен
и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,
последна радост да изведа, последна скръб да приюти...
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила, дълбоко в девствени недра -
виши колони непреклонни успокоената Гора.

Любимият ми поет, с трите ми любими стихотворения, "Помниш ли", " Да се завърнеш", " Черна песен" !

АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА
Димчо Дебелянов

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Здрави и живи тези които възкресяват, възпяват духа, присъствието и творчеството му за нас.

Мерси, милейди!

ЛУНЕН БЛЯСЪК
Димчо Дебелянов

На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път -
край него под бреме превити
върбите стърчат.

Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной -
то сякаш рой ангели бяли
разливат покой.

Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок -
далеко ридае и глъхне
планински поток.

И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи -
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.

Поклон и от мен пред великия Дебелянов, чудестно стихотворение и забележителна идея - да публикуваш негови стихове за отговори на коментарите!:)))
Приветствам!!!

Благодаря за хубавите мигове с неговото творчество!

Ето още едно любимо :"Аз искам да те помня все така".

Поклон!

ОТДИХ
Димчо Дебелянов

Ти ела, разбули ме тогава -
на великата радост в часът,
кога царствений ден ще изгрява
над изгубений в бездните път;
ти ела и болезнено нежно
аромат над душата разлей
и за радост и щастье безбрежно
чародейната песен запей.
Аз от нея пробуден, ще стана
и мощ светла ще бликне у мен,
и със теб, о зора възмечтана,
от лазурни мечти упоен -
ще летя към пределите звездни,
поглед в слънцето златно опрял -
ще летя над долини и бездни,
преизпълнени с мрак и печал.

из ПОД СУРДИНКА
Димчо Дебелянов

Изминал пътя през лъките
на Любовта и Радостта,
незнайна власт ме в мрак покити,
аз бродя в гибелни места.

Аз тръпна в огнена замая
като прокудена лъча,
къде съм - диря и не зная,
къде съм - гасна и мълча.

А през запречените стволи
из безприютни глъбини
залутан стон за милост моли
и в неповолен грях вини.

То сякаш горко запленена,
далече в глъхналия лес,
звъни душата на Verlain'a:
"dis qu'as-tu fais de ta jeunesse!"

МИГ
Димчо Дебелянов

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Но защо си пропуснала едно
от най-силините му стихотворения

СИРОТНА ПЕСЕН
Ако загина на война,
жал никого не ще попари-
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби-
приневолен живя сирака
и за утехе, може би,
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света-
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Едно от най-силните стихотворения
в българската поезия.

Когато гениален творец се докосне с уважение към друг гениален творец,думите са безсилни.Обичаме Те,Wonder!
Коста

Тихият двор...белоцветните вишни
Копнежът по безгрижния смях на детството и спокойствието на бащиния дом, в който майчината обич прелива...
Как искаме да ни обичат и разбират!
Обичам Димчо Дебелянов!
Дълбок поклон!
Благодаря ти за този постинг!

И нека творчеството му във вековете да се оглася
и вечна да е неговата памет!

"Живях в заключени простори,
в неумолима пустота
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.

Скверниха нищи мойто знаме,
враг - мойта девствена земя,
а над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя..."
/Д. Дебелянов - "Под сурдинка"/