Разпнал си болката в чет`ри посоки.
Устремно корени в мене забил,
раждаш в душата ми мисъл стоока.
Бъркаш в сърцето ми с всичката милост. 
Твоята обич изпросвам до капка.
Бавно колене подвивам в зори.
После целувам дъждовните шапки –
те са блажените твои сълзи. 
Дай ми смиреното твое разпятие.
Дай на очите ми светъл оброк.
Бавно политам в небесно обятие.
Кръста си нося. Обича ме Бог!

  

Пречистващо ... ! Вътре съзиждащо ... !:)

Чиста и чудна!!!

Поздравления!

Прекрасно е, изворно...

Сън, Усещане за Вечност, лекота и духовен покой!

Дум, даам... и Чистота на Чудото!

Скарлет, благодаря ти, че Чувстваш!

Аменда, ти знаеш! :)))

Сама на кръста се разпъва,
привикнала да е сред жертвите....
И чувство за вина опъва
до косъм тънките и нерви.
И дъх и тяло се огъват
под ударите на премеждия.
Отдавна тя се е сбогувала
със всякаква надежда.

http://wonder.blog.bg/poezia/2009/09/16/bez-dyh.398300

"Бавно политам в небесно обятие.
Кръста си нося. Обича ме Бог!"

Той е непрекъснато в теб, мила!
От него идва изворът на сила!

Усетих тежината на кръста, който ВСЕКИ човек трябва да носи,като свят символ на отговорността му към ближния и неизбежния край на земния живот. Тогава ще почувства Вечността и великата обич на Висшия Разум!...