Това е Танго. Ти! Ела ми...

В две/четвърти такт.

С бурен ритъм.

Притиснати в танца за двама

да слеем отново душите си.

На всеки такт  - скъсан жартиер,

усмивка ще пада с потта ти

на пода. А ти – кавалер,

ще гледаш през рамо скръбта си.

В две/четвърти пак ще въртя

света ти. И вятър ще срещам.

А горе самотна луна

ще помни тангото горещо.

Ела ми... Цигулка крещи

от страсти на малки кристали.

В танго Андалузко лети

сърцето ми в мигове спряли.

Нощта – кастанета от плач

нарежда в две/четвърти ритъм.

Очите ти – огнен палач

Раздират душата и питат:

„Обичаш ли, мое Танго,

да стелеш мелодия зрима?”.

От стъпките старо сребро

чертае поредната зима.

Ела ми..., мой гаучо от страст!

С тангото целувай ми дните.

На времето шпорите в нас

забиват завинаги ритъма.