Когато ми каза ”Обичам до сълзи!
Щастлив съм, любима, единствено с теб!”,
в душата ми хукнаха глутници вълци,
разкъсващи с радост пралунната степ
на малки животи, родени от слънце,
на диво-уханна любов в утринта,
на важности, раждащи с малкото зрънце
до чудно красиви безкрайни поля. 

Когато ми каза ”Безумно обичам!
И мислех, че няма такава жена”,
роди се в мен малкото рижо лисиче -
на Малкия принц през сърцето преля.
Донесе ми тази космична утеха,
с която ще светя до сетните дни.
Уютен си! Сякаш небесната дреха
душата ми с обич навеки покри.

И ей така от мен това, за да се помни и затвърждава:

"Да говоря всички езици човешки, дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти или кимвал що звека.
Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание на всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам – нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползва.
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост. Любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина.;
всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание ще изчезнат.
Защото донейде знаем и донейде пророчестваме;
но когато дойде съвършеното знание, тогава това „донейде” ще изчезне.
Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенчеството.
Сега виждаме смътно, като през огледало, а тогава – лице с лице, сега зная донейде, а тогава ще позная както и бидох познат.
А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта."

(Първо послание на свети Павел до Коринтяни, гл. 13)