Ти надникна през счупен прозорец

в моя храм, сътворен от печал.

Там редяха се някакви хора

за трохи, от които живял

мъдър миг през сърцето ми чудно,

в древен спомен за леден капчук,

от прокапала нежност пробудна,

преродил се днес в храма ми, тук.

 

Ти прескочи и влезе самичък,

без да питаш дали ще боли.

Аз от стъпките охнах. Изтичах

и затръшнах ти всички врати.

Не отваряй пак счупен прозорец.

В мен не спира дъждът да вали.

Аз се сливам през него със хората

и с добрите, в очите, сълзи.

докосваш с неописуема нежност
и разтапяш!

Защото... защото Обичам, обичам... И дъжд обичам, и нежност сея ветролейна... :)))

от това да обичаш, да излъчваш топлина и нега. Очите блестят невероятно, човек като че ли хвърчи, и няма нещо което да не успее да направи. Тогава и Бог помага. Радвам се за теб. :)

Хвърчило съм... по вятъра. Изписано с устните на Любовта. :)))