Не ме искай. Като горчива вест съм.

Като крила на безкрай. Като пропаст.

Не ме познаваш. В безсловестност

политам, а ти си безропотен.

 

Не ме искай. В скали съм всецялата.

Острите ръбове режат небета.

Когато си тръгваш ще срутя залата,

за да забравя, че с теб съм светила.

 

Ще се превърна в здрачна икона.

Не ме искай! Молитвено време е.

Коленичи тихо, попей в амвона.

Аз с мъката ще съм бременна.

 

После мъката ще родя с прозвище

за всички нелепи любови след теб.

Когато осъмна ще съм чудовище.

И ще покривам сенките с креп.

 

 

Искам да ти пиша стихове със рима.
Търпеливо чакам вдъхновение.
Искам римата да е незрима …
Нека бъде даже мисъл,
но с прозрение.

Пак луната е жълта пендара
на гръдта на небесна невеста.
Пак запалил лулата си стара
вие в мен луднал вятър-обесник.
Отковал на звездите среброто
облак тъжно очите премрежва
прокопитил в сърцето доброто
пак душите заплита с надежди.

Пак омайна луна къпе златни весла
сред звездите – море от копнежи.
Пак сме двама в нощта, пак целунат с душа,
с твойта песен във мене нареждаш
онзи вятърен танц от кръвта разлюлян,
неспоходен от земна стихия...
И от нежност горещ, пламък в нас разпилян
пак потапя ме в твойта магия.

оСенчиха ме и мен едни спомени :)
Благодаря, невероятно е - няма нужда от повече думи :)
Слънчев ден от мен!

Даам... Мерси! Красив да е денят ти! :)))

Размисли ме и мен :)
От "Не ме искай." до "Не ме искай!"... хммм
И все пак - ще те поиска :)

Хахаххх... не спира "искането" между хората, а ако можеше светът би бил едно прекрасно място, обитавано от духовни същества въплащаващи неземни желаня. ;)))

бремето на мъката тъй сладко и горчиво е...
защото ражда светлина след бодлите на мрака.
Само си мислим, че болката ражда чудовища, може би ставаме повече хора?

Дуалностите се редуват спираловидно през всички ни... И искането с неискане е като онова мое отричане-обичане... /виж № 7 в блогрола/

Отричам те! Обичам те! Умирам

от толкова любов и красота.

Обичам те! Обичай ме! Не спирай!

И нека е... И нека... Любовта!

споделете моля тази ваша размечтаност по ръбове остри, от които се дяла дори най-твърдата мечта и крехкост добива облачната поляна от лъчи скроена ;)

@>---->>---

На думите покоя непонятен понякога смекчава вечността, но знаете че всичко е изпратено от пренебетата и пропастта. :)))

Ами настръхвайте си на воля... Какво по-гъделичкащо от това? ;)))