Когато за полет се стяга,

замислена мойта душа,

когато към мене посяга

онази безкрайна тъга,

опитвам на глас да мечтая,

опитвам да дам светлина

на някой самотен в безкрая,

изгубил и дъх, и крила.

А сетне да стопля гората.

Да стигна до всяко гнездо.

На птица, дърво или вятър

да дам още нещо добро.

И после с крила да отключвам

ефирен копнеж, синева...

И всичко, което се случва

да блика от мойта душа.

Лъчисто, искрено, красиво
звучи за мен това стихотворение
и някак култивирано и диво,
написано с духовно вдъхновение.
С поздрави
Рени

Хаахх, култивирано и диво е съвсем в мой стил. Едновременностите при Противоположностите ми идват от вътре... в една толкова присъща синхроничност. :))) Хубаво е, че улавяш и нюанси и междуредия! Благодаря ти! Усмивка. Лъчезарна.

твоя душа въобще каца ли :)
че трябва да се стяга за полет :)
Аз мисля ,че никога :):):)

... понякога се налага да кацам. Пуста гравитация! :)))