Един класик е казал, че дали ще е на погребение, помен или сватба – роднини, близки и приятели, познати и не чак толкова, ще се съберат, ще се наядат и ще се напият. „За здравето на младоженците“ или „За Бог да прости“ – според случая… Разлика няма! Кръчма, салати, алкохол, пиянски разговори… И всички са „най-най“ с тези, на чийто гръб се прави събирането.  Спомням си един случай от преди няколко години – след панихида на един известен пловдивски художник се бяхме събрали негови приятели в любимата му кръчма, днес преобразена в пицария, в центъра на града. Та тогава някакъв световно неизвестен художник, с претенции на познавач на пловдивския духовен живот, на дълго и на широко обясняваше за творчеството на починалия… Не го познавах този разказвач, но ми стана интересно – бях прекарал половината от живота си в тези среди, но нямах спомени дори да съм го мяркал из компаниите на художници, музиканти, артисти,  поети… Кой беше той?! Защо от останалите на масата никой не бе чувал за него?! Попитах хората около мен кой е той – вдигане на рамене, присвиване на  вежди, почесване по теме  и бради в опит да се сетят откъде го познават… В крайна сметка стана ясно, че господинът не е от Пловдив, бил дошъл специално за помена от „майната си“ някъде. Познавали се от семинар, проведен преди години в Казанлък. Бегло… Яли и пили една вечер, разменили си координати, но после пътищата им все се разминавали… Дори бил разбрал година след смъртта на „приятеля“ си, че е починал… Стана ми тъжно. И обидно! Какви приятели?!? - помислих си аз. Та те са се виждали един път някъде преди време. А от думите, които изговори между две водки, останах с впечатление, че са яли, пили и е… всяка вечер заедно. Не обичам подобни събирания, поради причината, че ми се струват някак изкуствени. Хората си търсят повод да се почерпят, да разкажат нечувани и невиждани подвизи, да се видят… И въпреки всичко ми стои изкуствено! Предпочитам да съм познавал човека, да съм разговарял с него приживе, а не да ходя на панихиди и да виждам хора, които хал-хабер си нямат от този, за когото  се прави въпросната панихида. И да се изкарват първи приятели с него. Подобни впечатления ми правят и сватбите. Но те са „друга бира“, както казваше Добромир Тонев. Като споменах за него, да кажа, че на 24 март стават десет години от неговата смърт. Не отидох на литературни четения, надпивания и измислени приказки на маса, поради лични съображения… Отидох на гроба му! С Добри бяхме приятели – яли сме и сме пили почти всеки ден заедно от 1994-та до смъртта му през 2001 година. Бе мой учител, стана ми редактор на книга… Не ми се щеше да ходя и да се „веселя“ в някоя кръчма. Или да гледам разни разплакани псевдо-поети и набедени за поетеси, които стоят и слушат стиховете му. После, понеже така е прието, да отидат и да се напият… Като хората, които ходят на църква само на Великден. Защото така е  прието! После пак ще отидат, но догодина… Защото нямат време през останалото време. Нося снимка на Добромир в документите си. Другите носят снимки на жените, мъжете или децата си. Някои носят снимки на домашните си любимци. Аз нося негова снимка вече осем години. Не ми е необходимо да се впускам в „поредния повод“ за напиване на негова сметка. Когато е трябвало – ставало е! Приживе! Не веднъж при това… Докато някои се надпиваха в известна пловдивска кръчма, по повод това, че вече десет години го няма,  аз бях с него – в нас. Имам негов портрет на секцията. Всеки ден минавам покрай него десетки пъти. И всеки път като го погледна, сякаш ми казва: „Здрасти, куре!“ Този поздрав съм го чувал от него хиляди пъти през годините – загнездил се е в съзнанието ми. Затова казвам, че бях с него в нас. Метафорично, разбира се… Предпочетох неговата компания, пред тази на „скърбящите“. Често пъти, когато съм сам вкъщи, а ми се припие бира или нещо друго, с Добромир си правим компания! Може да звучи налудничаво на някои хора, но се улавям как разговарям с него – било когато напиша стих и търся съвет, било когато оформям книга или когато редактирам текст… Когато подреждах стиховете в последната си книга, сякаш чувах гласът му от портрета да казва: „А бе, куре, що се излагаш с този текст – нали ще ти се смее целия град!“ Тогава махах текста или го преработвах! Добри присъства в живота ми ежедневно. Не е необходимо да си спомням за него само в дните около смъртта му или на рожденният му  ден – защото не  искам да съм като онези, които ходят на църква един път годишно, защото „така правят всички“! Когато ме „стегне шапката“ отивам до гробищата! Разговаряме, пушим, пием бира… Но двамата! Там! Често ходя при него! Понякога рано сутрин, понякога след обед… Но винаги когато имам необходимост! Гримасниченето, фалша, лицемерието и интригантството са ми чужди! Чужди бяха и на Добромир! В електронната си поща, по Скайп и във Фейсбук, получих 42 писма, по повод  „организираната програма“  в негова памет. Канеха ме да присъствам  хора, повечето от които никога не са контактували с него лично. Странно ми стана, някак си… Все едно ме канят на чужда сватба! Не искам да съм с хора, които никога не са го познавали, или  които гонеше от масите по кръчмите, включително и от Академията, която той създаде, и днес носи името му,  да се настаняват на същите тези маси и да ме убеждават какви „големи“ приятели били! Или да пускат фалшиви сълзи, просто така – от куртоазия някаква, за да подчертаят истинността на измислените си приказки, свързани  с „огромното им приятелство“! Истинските му приятели се броят на пръсти! Истинските му ученици от Академията – също! Не искам никого да обидя, макар, че обидени ще са именно тези, които не са го познавали лично. Или по една или друга причина са били игнорирани от Академията. А те са като циганчето, което обяснявало на негови приятелчета, колко е хубаво да се яде топъл хляб. Като го попитали дали той е ял, отговорил – Не, но батко ми разказа. А батко ти ял ли е топъл хляб?  Не, но е гледал… Та така! Да не повярваш, колко много приятели е имал Добромир, като гледам тези, които се представят за такива днес! Само че дали той ги е познавал?!? Съмнявам се! А когато скоро отида на гроба му – непременно ще го попитам за тях! Непременно…                                                      Тони КОДЖАБАШЕВ                                      

Така се пише - с безпощадност към себе си и към времето.
Приятелите ще те разберат, оплаквачите на Добри - никога.
Поклон пред светлата му памет, Тони!
Чудовището

Ти си един от малкото, който ме разбира! Тъжно е, но е факт! Аз го почитам всеки ден - те, само когато има повод...

Почитта тук е необходимост да запазиш зрелия дух в цялата му неповторимост...Превърнал се в значим и стойностен модел на поведение, творец и човек....той винаги ще бъде част от теб.Другите просто не са имали тази възможност или ако са я имали, не са я възприели по същия начин.
Отношението към значимостите ни....е онова съкровение, с което мислено разговаряме...било то на гроба или на масата...в самотата и в населеността....
Радвам се, че точно този велик Човек е оставил толкова много след себе си - не само творчество....а и живо присъствие и пример.
Нека има такива Хора!