Заглавието на албума в моя фейсбук профил „Нашето любимо диво местенце“ ще се окаже, че вече не е актуално към днешна дата. Когато някой ме попита за махалата, в която се намира къщата ни, досега обяснявах, че тя е на място, където няма ток, няма вода и няма път до там. И винаги, когато решим да си отидем на Балкана следим времето – дали ще вали или ще е слънчево.

Защото ако вали, може да стигнем до там, но не се знае, дали ще можем да си тръгнем навреме или дали изобщо ще можем да си тръгнем. Често пъти се е налагало да викаме неволята и да се вкарваме в едни кални филми, които не може да ги забрави човек J. И така му остават спомени.

Но важното е да съумее да излезе от положението. А съпруга ми в това отношение е много упорит и се подготвя своевременно за различните ситуации, в които може да изпадне човек, т.е. носили сме с нас в колата и права лопата и се е налагало да я ползваме от време на време. Ползвали сме и вериги за сняг, но не през зимата естествено, а в кално време. А също сме се снабдили с лебедка и стоманено въже, та като попадне колата в дълбоки кални коловози да може да се върже за някое съседно дърво и да се измъкне. Но не става бързо и коства доста нерви и напрежение на човек…

Поради тази причина дълго време селото беше обезлюдено. Така го намерихме, малко, пусто, обрасло в къпини и дървета и самото то превърнало се в гора. Тъжно село, което се оживява, само когато някой от живущите в него реши да го посети.

Но в тази пустош човек открива нещо уникално – диво и красиво място, в което може да си почине от ежедневните грижи и да се потопи в един различен свят, свят, който е в непрестанно движение, свят, който може да те удиви, учуди, свят, на който може да се възхитиш във всеки един момент.

Гледката, която се разкрива пред очите ти винаги е различна, въпреки, че Балкана е същия. И това място не може да ти омръзне.

Природата си взима своето, къщите обрастват с хмел и къпини и стават непроходими, много от тях си заминават лека по лека, защото нямат стопани, които да ги поддържат.

   



Първо започва да поддава покрива и керемида по керемида, капак по капак си заминава малко по малко. А ветровете на Балкана са много силни и ежедневни и те спомагат за събарянето на покривите. А поддаде ли покрива рано или късно и къщичката си заминава. Може да е била къща за чудо и приказ, но няма ли мерак, който да я поддържа къщата унива, къщата се смалява и нейната хубост помръква.

Меракът е велико нещо и той прави чудеса. Благодарение на него една приказка оживява и се превръща в реалност, приказка, в която щастливия край е възможен, приказка, която сбъдва мечти, която отваря нови хоризонти. И едно обезлюдено село може да се преобрази, ако има хора мераклии, които изявят желание да проправят пътеки към домове, които са били изоставени и са били в очакване да се случи чудо - чудото на живота, чудото на Духа, Духа, които преобръща тъмнината в светлина, хаоса в ред, разрухата в съграждане, Духа, който движи творческата същност на човек и го вдъхновява да преобразява света, който го заобикаля, вдъхновява го да извиква красотата, там където всичко е било помръкнало и запустяло, Духът, който води до оживление и съживяване и който променя реалността, Духът, който изправя погледа на човек и поражда нови копнежи в него.

Така и нашата махала изживява своята приказка.

Пускала съм много снимки от Балкана и това място винаги ме е вълнувало, винаги с нова сила е идвало към мен и е успявало да ме очарова и да поднови тази непреходна любов към Балкана, към дивото и непознатото, към небето и залезите в него, към птичите песни и рева на сръндаците в деретата, към малките тревички, цветенца и билки, които са в изобилие по поляните през лятото, към наситеното бяло, с което се изпъстря Балкана през пролетта, към златните нишки, които невидима предачка изприда и спуска над гори и върхове през късна есен, към тъмните, омайни и потайни дерета, които винаги са ме привличали, със своята магичност, дори към бодящите шипки, къпини и глог, които с удоволствие бера есента, за да имам за чай през студените зимни дни.

   

   















Та Балкана е като брашнян чувал или като лампата на Аладин.

Тръгнеш ли в произволна посока, няма да се върнеш празен. Все нещо ще те накара да се наведеш, я мащерка, която се кипри в тревите и ухае когато я потъркаш, я някоя дребна ябълка, я някоя круша дивачка, търкулнала се в къпините.

И ти така си се устремил към тази малка крушка, че не виждаш как някой къпинаж ти се изпречва на пътя и се мъчи да убие твоя устрем. Хваща те здраво с бодлите си и впоследствие виждаш как тънка струйка кръв започва да се стича по крака ти. Но това не е болка за умиране, нали си докопал малкия плод и си го захапал сладко, сладко. Нищо, че е стипцав, важното е, че е дар от Балкана.

Тази година няма много плодове на Балкана и всяко дребосъче би ме зарадвало. Дори и гроздето, което е кисело и не успява да узрее в двора ни, беше озобано от птиците. А други години е оставало. Тази година не е от плододаващите за Балкана и на птиците и животинките, които се надяват да намерят храна в гората и по поляните им е по трудно. Но други години и земята е била зарината от плод, а сега няма такова изобилие. И човек се учи да се радва на малкото, което намира.

Та думата ми беше за промените, които настъпват в нашето селце. Миналата година в махалата къща си купиха едно симпатично семейство и дружно започнаха малко по малко да си възстановяват къщичката, която приличаше на една грохнала баба. Бяха й изрязали стълбището към втория етаж, двора беше обрасъл, плевника започваше да се събаря, но в един момент, когато една къща срещне мерака на новия си стопанин с нея се случва чудо. Тази къща възкръсва за нов живот, тя светва, оживява се.

Относно двора за мен е цяло геройство да видиш как една гора се превръща в парк. Това е такъв труд! Евала на работливите хора! И покрива на плевнята е поправен и тя една хубава, светла. Дървото излъчва топлота и приласкава.

И двора се кипри с нова ограда. И не само къщата посреща новите си стопани, но промени има и в самата махала. Този разтропан стопанин края на миналата година раздвижи Енергото и взеха, че орязаха дърветата под жиците и прекараха ток от съседното село.

От 27 години не е имало ток и може би от толкова приблизително не е имало постоянно живеещи хора в махалата. Само в 2-3 къщи си идваха хора от време на време да ги навестяват. Другите къщи бяха самотни и изоставени. Много от тях вече са съборени, други чакат тежката прокоба на сгромолясването.

   
 


Много е тъжно, когато човек види погребани мечтите на едно село, а е радостно, когато селото започне да кипи на други обороти, когато живецът се върне в него. Но за това трябва сила, трябва и младост. В смисъл, че коренът не трябва да е скъсан и мечтата за живот на бащата да бъде прегърната от сина. И е много радостно, когато това се разиграва пред очите ти. Този щастлив баща не само, че съдейства за прокарването на ток в махалата, но направи още едно чудо. С помощта на багер беше прокаран път, там, където е нямало такъв или по-точно е имало преди много, много години, когато е кипял живот в селото, но с неговото обезлюдяване и пътя постепенно е обраствал и се е превърнал в непроходим лес.

В следващите 2 снимки може да сравните когато старият път така е бил обрасъл, че се е превърнал в непроходим лес, а новият, т.нар. хубав път е с големи коловози от който няма излизане, когато завали дъжд. 

На тази снимка стария път вече открит, благодарение на жител на махалата отпреди години и възстановен.

Та благодарение на новия път и тока, който прекараха в село по 22 септември махалата се оживи. Толкова хора в нея не бях виждала от пребиваването ни в това място. Както споменах в началото на моя разказ израза „Нашето любимо диво местенце“ не е вече много актуален. То мястото си остава диво, но хората започват да се посъбуждат и проявяват желание да се завръщат по къщите си, да ги узаконят и прекарат ток, да ги постегнат. И 22 септември се превърна в своеобразен панаир на селото, село в което доскоро, стоейки на терасата с моя съпруг сме се чудили „няма ли да мине някой, за да си нагледа имота и да се разприказваме с местни люде?“. Но ето, че това вече е факт.

И четвъртото чудо за нашата махала е, че новия стопанин изкара вода от двора си и то със солиден дебит и много добро качество.

Досега вода за пиене основно черпехме от извора, много вкусна вода между другото. Пълниш раница със празни шишета и по стръмната пътечка към дерето си право при извора.

  

При дъждовно време е по опасно слизането. Но и самия процес на пълнене на вода си е едно малко пътешествие. Ако иска да се напие човек с вода трябва да си сложи маратонките, да се спусне по стръмните калдъръмени улички, да мине покрай високите липи, които като страж са се изправили над дерето и по стръмните стъпала и тясна, хлъзгава пътечка се озовава при извора и си напълва прясна изворна вода.

  

   



А водата е една вкусна, вкусна. А той смирено очаква морните жадни души да напият водата му.

  

Интересно, че есента наближава, а на места млада, зелена тревичка е избуяла по пътеката.

Опасности може да се крият, ако кравите преди това са слизали на водопой и са осеяли пътеката с миризливи мини. И ако е кално, слизането също е по трудно и може да се подхлъзне човек.

Та водата е желана, както и слънцето. Защото има ли вода, има и живот. И човек не е с вързани ръце. Та да потече вода в двора ти, дори и в къщата ти, това си е придобивка и спестява доста усилия и неволи на човек. Хвала на упоритостта и надеждата, която този стопанин е скътал в душата си!

Това беше накратко моя разказ за нашата самотна махала, която посетихме отново по 22 септември. И както един наш приятел преди 10-тина години ни пожела нашата бяла лястовица, имайки предвид къщичката ни да бъде вързана в самотния стълб, за да закипи живот в нея. То неговото пожелание вече е реалност.

Имаме си ток, включваме си и хладилник, а преди за хладилник ползвахме кладенеца в близост и то за определени дни, защото при горещините храната не издържа дълго време и идва момент, когато се разваля.

Та навлизането на цивилизацията отваря както нови възможности за нашето село, така може и да навреди в определени случаи.

 

И да обобщя за чудесата, за които споделих в моя разказ. Чудо според мен е:

• Когато една къща възкръсне от пустошта и оживее за нов живот благодарение на новите си стопани;
•  Когато в една изоставена махала бъде докаран ток и светлината не се счита за даденост, а за придобивка;
• Когато бъде възможен нормален достъп до махалата и има път, който води към нея, а не човек да бъде зависим от времето, за да реши да си отиде до балканджийския дом;
• И когато докараш вода в двора на къщата си - това е благодат и голямо преимущество.

т.е. малките неща, които в града човек счита за даденост, но тези неща са станали причина за обезлюдяването на много махали на България.

/п.п. относно отрязването на дърветата под жиците в нашия двор отрязаха една акация и като почнаха да избиват отвсякъде малки акации, та ако двора ни не се поддържа след време може да се превърне в една акациева гора…/

помня като намерихте това село - тогава бях написала една приказка за селото, кето си търси хората :) - ето, че вашата се пише в реално време, ето, че стават чудеса! Радвам се да видя част от процеса :) Здраве, Цане!

Благодаря за коментара! Ще си припомня твоята приказка, спомням си, че я харесах тогава. Не сме си и представяли, че много от нещата, за които писах в постинга си могат и да се случат :).

Еййй, звездичке, намерили сте си Мястото на силата.
Много красота и горска прегръдка ви пожелавам!
Чудно е!

и завист ;)

Обичаме си го това място, макар, че заради нивата на другото ни село по рядко го посещавахме тази година, но пак отделяме по малко време да му се насладим. А най-много се изкефихме по време на пандемията 2020г., където изкарахме близо 2 месеца в дивото!

Проблема при нас е, че 2 работни дена са ни крайно недостатъчни и все трябва да взема някой ден отпуска, за да го усетим това време на Балкана. А там всичко става по бавно и животът е по-суров. За да се стоплиш досега трябваше да си събереш дръвца и да си напалиш печка. За да се напиеш, трябва да отидеш до извора да си напълниш вода. Но пък е хубаво и спокойно :).

mmdaaaaa..... ne6ta koito ostavat v nas do kraia na dnite ni

Мястото е наистина страхотно- видях прекрасни кадри,жалко че е толко изоставено...

Хубаво е когато има неща, които греят в човек и оставят топъл спомен!

Не съм снимала запазените къщи, но със сигурност са по малко от рушащите се, просто защото много от наследниците не посещават имотите си или имотите имат много наследници и не могат да се разберат и така потърпевша е къщата, оставена на произвола на съдбата. А къщата иска стопанисване и добро отношение. И човек трябва наистина да е възлюбил мястото, за да посещава и къщата си. Любовта трябва да е взаимна.