Говоря бурно. Светли вишни ронят се
по стръмните пътеки на сърцето.
През думите ми вятър пее в клоните
и облаци целуват с мир небето. 

Мечтая бурно. Смея се с хвърчило
от думи поетични на безкрая.
В сърцето избуява всичко мило,
което ще раздавам през омаята. 

Обичам бурно. Искрено се смея.
Сърцето е обител на агонии.
Любов по пътя – друго не милея,
защото съм родена от хармония.

Бурята си е една хармония от звуци и светлини.

В интерес на истината хармонията е само в окото на бурята, но и в хаоса я има.
Хаос всъщност значи зрееща праознота. А това си е чиста нирвана. ;)))

Светла буря.
И аз те поздравявам. С песента в затлавието.

Хармония в бурята...
Напомни ми творците на романтизма - те живеят в такава хармония. Пушкин, Байрон, Мицкевич, Ботев...
Или "Ода на радостта", Бетовен...
И - о, да! - непременно онзи неземен финал в Осма симфония на Г. Малер, божествения хор, Гьотевия текст за преходността и "вечната женственост, която ни възвисява".

Космичен стих!
Поздравления, Дела!

Благодаря, Вени!
Благо сърце си ти и умееш да вчувстваш.

Обичам този трактат на Гьоте за преходността. Той описва дълбокото си преклонение пред вечния кръговрат на Природата. Според него промяната и преходността са единствените постоянни неща на този свят, а смисълът на човешкия живот е в постоянния развитиен поток в нас и край нас като самоусъвършенстване и активното действие в тук и сега.
Ако можеха всички като него да прозрат смисъла на падащите листа, бързо зреещите плодове, дори собствените ни тела и сетива и как всичко неумолимо се променя през изживяното време. Онова обаче, което побеждава преходността, е творческият дух и способността на ума да улови мига и да го превърне в изкуство или трайно дело, което ще остане след преходността ни. :)))