Когато впиваш устни в косите ми, а ръцете ти чертаят светлини по тялото ми, когато въздъхваш между целувките, а аз потрепервам от нежност, когато мълвиш, прелестно мое създание и притискаш глава в гърдите ми, а после ме покръстваш в сините пламъци на погледа си, когато потъвам в блаженството на мъжкия ти чар, тогава разбирам колко много лица имат мечтанията в това вълшебно пиянство на духа.

Защо посипваш нощта ми с копнежите си, когато аз съм само вятърът преминаващ през теб, а ти - моето Хараре в разцъфналия дъжд на джакарандите, благословили зареяния ти поглед в мен. 

Хараре е столицата на Зимбабве и означава Някой който не спи.

Той наследява цяло състояние и го пропилява по партита. След това изчезва в пустинята за 15 години — и никой не забелязва това до 100 години по-късно.
Шарл дьо Фуко е роден във френското аристократично общество през 1858 г. Кристални полилеи. Стаи, облицовани с коприна. Бъдеще, предварително разчертано със златно мастило.
Той следва сценария безупречно. Военното училище „Сен Сир“. Кавалерийски офицер. Когато дядо му умира и му оставя всичко, Шарл пръска пари за удоволствия като човек, който се опитва да запълни дупка, която става все по-дълбока.
Купоните. Виното. Репутацията на офицера, който може да надпие всеки.
Но нещо го изяжда отвътре.
На 23 години той напуска. Просто се откача от военната си служба. През 1883 г. се преоблича като беден еврейски търговец и се вмъква в Мароко — място, където европейците редовно изчезват и никога повече не са открити.
Той не бяга от опасността. Бяга към нещо, което все още не може да назове.
Живеейки с пустинни каравани, спи пясъка, яде каквото му предлагат непознати, той наблюдава мюсюлманските вярващи, които се молят пет пъти на ден. Тяхната вяра не е шумна.
Тя няма нужда от публика. Тя просто съществува.
Тогава Шарл започва да отправя най-страшната молитва в живота си:
„Боже мой, ако съществуваш, дай ми да те позная.“
Обратно във Франция, тази молитва го отвежда в манастири. Седем години каменни стени и молитви в 3 сутринта. Седем години мълчание, толкова дълбоко, че променя формата на душата му.
Но дори това не е достатъчно.
През 1901 г., току-що ръкоположен за свещеник, Шарл поиска разрешение да отиде там, където християнството никога не е пускало корени. Дълбоката Сахара. През 1905 г. той заминава за Таманрасет — селище толкова отдалечено, че дори не се появява на повечето карти.
Там живее народът туареги. Номади. Яростно независими. Те не вярват на никакви чужденци.
Шарл построява каменна хижа и остава.
Пустинята се опитва да го убие още през първата година. Температури, които разтопяват свещи. Нощи, които замразяват водата на камък. Пясъчни бури, които траят три дни. Туарегите наблюдават как този странен френски свещеник се бори и чакат той да си тръгне.
Той никога не го прави.
Вместо това научава езика им. Не туристически фрази. Всичко. Всяка поема. Всяка устна история. Той съставя първия

Вместо това научава езика им. Не туристически фрази. Всичко. Всяка поема. Всяка устна история. Той съставя първия туарегско-френски речник, който учените използват и до днес.
Той седи с болни деца през трескави нощи. Споделя храната си по време на суша. Изслушва спорове, без да взема страна.
Туарегите го наричат марабут. Свети човек.
Не защото проповядва. Той не го прави. Не защото ги е обратил в своята вяра. Никога не се е опитвал.
Те го наричат свят, защото остава. Защото ги обича, без да иска нищо в замяна.
Петнадесет години той живее по този начин.
Броят на новообърнатите му? Нула.
Според всеки критерий, измерван от религиозните институции, Шарл дьо Фуко е най-зрелищният провал в мисионерската история. Писмата му споменават това. Той никога не изглежда притеснен.
Веднъж пише, че иска да „проповядва Евангелието с живота си“. Не с проповеди. Не с кръщения. Просто живеейки така, сякаш любовта има по-голямо значение от резултатите.
На 1 декември 1916 г. бандити нападат скитничеството му в търсене на злато. Шарл не притежава нищо, което си струва да бъде откраднато. В хаоса избутва пушка.
Той умира пред каменната хижа, която е построил със собствените си ръце. На 58 години.
Без църкви. Без обратени в вярата. Без институция. Само един гроб в безкрайния
пясък.
Десетилетия наред изглежда сякаш животът му не е имал абсолютно никакво значение.
Но след това дневниците му започват да циркулират. Хората четат за този аристократ, който се отказва от всичко, за да обича хора, които не могат да му отвърнат със същата любов.
Около неговия пример се формират религиозни общности. Малките братя на Исус. Малките сестри.
Те не строят църкви. Те се нанасят в бедните квартали.
Не проповядват. Просто се появяват.
Невидимият живот на Шарл започва да променя начина, по който хората разбират какво може да означава следването на Бога.
На 15 май 2022 г. — 106 години след като умира сам, без да има с какво да се похвали — папа Франциск обявява Шарл дьо Фуко за светец.
Франциск казва, че Шарл е открил, че най-бедните не са обект на нашето състрадание. Те са нашите учители. Ние не носим Бог при тях. Ние намираме Бог сред тях.
Има нещо в това, което спира времето.
Човек, който е могъл да има всичко, избира най-трудния и самотен път, който може да се представи. Който прекарва 15 години в обич, без да обрати никого. Който умира без никакъв видим успех.
И чийто скрит, мълчалив пример се превръща в едно от най-мощните духовни влияния на 20-ти век.
Той се опитва да изчезне напълно.
Вместо това в крайна сметка целият свят забелязва.
Защото, когато някой реши, че да обичаш хората изцяло — без никакъв друг замисъл освен самата любов — си струва да дадеш всичко за това, този живот отеква през вековете.
Дори да отнеме 100 години, за да го чуе някой.
Velkov Hristo

Отдавна не бях плакала на музика.

А аз на спомена...

А аз на Шарл дьо Фуко и туарегите.