Най-тежките мъки са неми.
Тълпата мълчи иронично.
Там няма сълзи и полемика.
Смъртта се живее себично. 

Тя има очи на раздяла.
Там Бог не равнява везните.
Смъртта не е черна, ни бяла.
Тя жъне с любов през душите.

Графиката е на художника Ромил Калинов и е рисувана по мой стих за Смъртта.

Тя човешката мъка е винаги тиха.

Има и бурно-ревящи, чийто шум някога е бил като на ритуалните оплаквачки.
Сещам се за Казандзакис... в онази част от "Зорбас" когато умря мадам Хортензия.
Иначе принципно си съвсем прав.