Печалното обезсърчение на всекиму ненужно беше.
Виталността изпадна в тление. Нощта от огъня кървеше.
Подшушнатото заклинание прикриваше сълзите с вяра.
А от последното страдание се блъсках с обич пак в олтара. 

Изгубените безпощадности изтляха в края на тъгата.
Усмихвах се и се разпаднах през миговете на разплата.
Отвъд безкрайни изпитания се вричах в Божията воля.
Молитвено мълвях предания. Свещенодействено говорех. 

Летях в сърцето на любимия. Мечтаех чудно и безкрайно.
Повтарях любовта си в рими. И го обичах всеотдайно.
Оповестявах през живота си на любовта добра копнежа.
Печалното обезсърчение изчезна в светещата нежност. 

Е, то обезсърчението винаги носи тъга и печал, че и по лоши мисли и чувства. "Летях в сърцето на любимия" – А ако обезсърчението идва от любовта и любимия, тогава ко праим?

Всъщност ако видиш последната строфа ще разбереш, че стиха е оптимистиен. :)))

Оповестявах през живота си на любовта добра копнежа.
Печалното обезсърчение изчезна в светещата нежност.