Сядам, предубедена към околната компания, на маса за четирима. И докато чакам приятелките си размахвам ветрило към най-близкия сервитьор. Поръчвам един вагон вкусотии, като не пропускам Сепия ме мелани /сепия с мастилото/ и Хтаподи красато /октопод с вино/, придружени с банички от една кора с фета и сушени домати. И трите ги няма в менюто, но там няма „няма” и сервитьорът усмихнато се понася към кухнята. След малко носи сепията, чието мастило е избухнало при печенето и е превърнало белия ориз в черни капки, огледално на черното нощно небе с бели звезди и лунна пътека пред таверната.
Бяло море обкичва глезените ми с гривни от пяна.
На съседната маса плаче бузуки. Явно някой си е отишъл и нотите-сълзи ронят тишината на стари спомени.
- `Ела едо! – не искам да звуча императивно, но все така се случва. Бузукчията ме поглежда с тъжно око, но все пак идва и сяда до мен. Забива поглед в червената ми рокля, вместо в златните ми очи, вдига вежди въпросително и мълчи.
- Изсвири нещо за мен. – гласът ми лее нежна учтивост и той омеква. Засвирва „Кокино фустани” /”Червена рокля”/ и аз запявам – същинска Елевтерия /така се казва певицата, а името значи Свобода - по-долу е песента/. Околната компания живва, узнала, че Животът продължава, винаги по-силен от смъртта и залепват маса за моята без да ме питат. Леят се песен и вино. Приятелките ми сядат мълчешком и пляскат с ръце. Бузукито прави неземни сарсуели, а тъмнината прихлупва в шепа залива. Масите започват да се пълнят, а ние пак пеем "Кокино фустани". И тогава идва Блудницата. Измъква се от обувките, фибите и панталона и разперва ръце в танц само по тънка, кенарена, бяла риза. Мургавите й крака омагьосват мъжете, палят мрака и извиват шиите на моряците от съседната маса. Танцува Мария с попиляни по лицето черни коси и между струните се чува охкането и ахкането на страстна любов, през която тя на пръсти прохожда. Извива гъвкавото си тяло и тръпки ни побиват от начина, по който стъпките й летят след мелодията. Както казва Ромен Гари: „Това беше пълна с обещания женственост”.
Мария изостави мъжа си заради стария капитан. Той беше неустоим за нея и разби семейството й - тя забрави мъжа и детето си и всяка вечер селото чуваше охканията и страстните шепоти през отворените врати и прозорци на къщата му.
А днес си беше отишъл.
И танцуваше Блудницата /така я наричаха в селото/ като за последно с поглед в звездите, а аз пеех и плачех, плачех и пеех за любовта, която винаги ни кара да изглеждаме като пожар. И пак запях: „Сложи червената си рокля, която те кара да приличаш на огън…”
Мария приближи, свали бялата си риза, остана чисто гола пред очите на всички и протегна ръце към мен. Не се поколебах – свалих червената рокля, дадох я на Мария, нахлузих ризата и затанцувах. И аз бях загубила един капитан от разклона на океаните и чудесно разбирах Мария. Не тя беше блудница, а другите бяха заБлудени, защото не познаваха Любовта.

Това е вечерно четиво, но танците продължиха до сутринта, затова го излях на разсъмване.
"- Нищо не разбирам от любов.
– То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа." Ромен Гари

Лелей, почти като Никос Казандзакис. Обаче без узо ефектът е мижав.

Музика, която вдъхновява
лее се в росата и звучи
в песните на коса и на славея,
с влюбените ми очи.

Отдавна не пия химикали, но и узо се лееше яко. ;)))
А ефектът от такива вечери ти е напълно непознат. ;)))

"Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите." Ромен Гари

"В живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, ви оставят него. Тяхната благодат към вас."

"Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава."

"Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм оттам."

Доста одушевено. ;)))

Тук засветиха много въпросително. Какво е Обективно и то ли е най-важното за индивидуализма в емоциите на субектите, каквито сме ние?
Помниш ли Дегустаторите на оцет?
Нашето човешко богатство са емоциите. Ние можем да сме и субективни, и обективни, да се самоосмислим и да сме честни пред себе си, да се самопозоваваме и да благотворим на другите в духовен аспект.
Ние имаме Интуиция - Божествената вграденост в нас.

„Дегустаторите на оцет” е древна, алегорична картина, на която трима души, стоейки край бъчва с оцет и потапяйки пръста си в него, опитват вкуса… на живота - Конфуций, Буда и Лао Дзъ.
Кунг Фу Дзъ има кисело изражение, защото за него в животът миналото се разминава с бъдещето и земното човешко властване е в дисхармония с небесния път на душата.
Буда изглежда скръбен, защото животът на земята, представлява поредица от натоварващи обвързаности и случвания, носещи страдание и подлагащи човека на мъки и илюзии, вещаещи, че за да достигнеш безветрие /нирвана/, трябва да се освободиш от капана на тленното.
А Лао Дзъ се усмихва, защото знаел, че синергията между земната и небесна хармония е изначално налична навсякъде и във всичко през всеки миг.
Прекрасно е когато имаш усмивка-паралел осъзнал, че и на земята управляват Небесните закони, без оглед на човешките. Земята е отражение на Небето. И човекът не трябва да се намесва, а да спазва Вселенските закони.
От позицията на дао естественият резултат, от този хармоничен начин на Живот, е щастието.
Само хората, които се осланят на интуицията са щастливи пер се и откриват правилния начин да се радват на живота. :)))

Ааа... и още нещо много важно - умът и чувствата не са в конфликт, разнобой и неразбирателство, освен при Неосъзнатите хора. При осъзнатите те са в хармония.

Наистина много различно ... магично! Мистика и езотерика в напоителни детайли, клетвено вричане, тайнственост, сладка обреченост. Кой друг, ако не ти, в един прост наглед наратив, ще успее да вплете багрите, звуците, магичния танц, вкуса на гръцкото, дълбоко елинистично, древно, неподвластно на времето, и еклектично, по човешки топло, изначално природно и вековечно?
Напомни ми "Фрина", но и "Атинянката Таис" на Ив. Ефремов. Но е нещо различно - и много силно.
Благодаря за чудесното напомняне за Ромен Гари!
Ромен Гари: „В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов."
Поздрави, Дела!

Запазвам си правото да се насладя на твоя коментар след коктейлите и да отговоря подобаващо утре. ;)))

Понякога, Вени, Любовта е всесилна. Вътре в хората вее вятърът на великата скръб.
Забелязала съм, че елините преживяват скръбта през музиката, песента и танца, обичайки всичко и всички. Хората по-често скърбят за лични неща, а това е скръб, с която погубваш себе си, разрушителна, а не въздигаща и извисяваща скръб.
Когато вдишаш дълбоко през танца нещата се изясняват, отсява се важното от маловажното.
Танцът - Изкуството на мига, винаги е катарзисен. В него има древна опора, сякаш е сянка на Вятъра. Там има дълбочина, която носи послания. Истинският танц е сам за себе си - той не е за другите. Той е свещенодействие, извисяващо те нагоре - между небето и земята. Свещеното, което ни дава прозренията за Необятното.
Танцът често е древен ритуал за освобождаване. Всякакво. Усещаш диханието на безкрайността. Изваждаш наяве древното и свещеното в себе си, а който Вижда го попива и се освобождава от земното, летейки с Извисеното.

Благодаря ти, Дела, за този одухотворен отговор. Специално благодаря за думата "въздигане". Исках да я употребя на два пъти в моите изреждания, но и двата пъти се спрях - стори ми се малко преекспонирано личната скръб да бъде въздигаща. Но тя е такава - свещенослужене, извисяване, летеж, когато идва от сърце, надмогнало битийното и тленното, презряло робството на условностите, вкусило от онази свобода, която само любовта може да даде, която размива границите на времепространството и ни прави вечни.
Съжалявам, ако написаното ти се стори прекалено умозрително. Може и така да е, може би не съм съумяла да намеря правилните думи, да ги подредя по-добре, но една от тях поне в този контекст си е на мястото - "въздигане". И аз вярвам безусловно във въздигащата сила на любовта - дори и в смъртта.
Хубав ден, Дела!

Няма нищо преекспонирано. Чуден ти е коментара! Само ти и Джош пишете такива дълбокомъдрени и възвишени коментари.
Благодаря! :)))