Дела Раи и Ясен Ведрин

Танцувам те... по-вярно от посоките,
от паднало листо в коси на есен.
Отпивам те - в треви от дъжд измокрени,
и слънце грее в тихата ми песен.

Прегръщам те... по-истински от бурята
с най-вятърната страст на премълчаното
и светят по ръцете ти контурите
на щастието, истински живяното
.
Осмислям те... по-трайно от орисване.
В гласа ми пеят всичките ти птици.
И някъде - в пределите на смисъла -
любов изпълва думи и зеници.

Танцът е вертикален израз на едно хоризонтално желание.

Танцьорката
Дела Раи

Жената беше странно-възхитителна.
В очите й от страст цъфтяха розите.
Косите й по раменете скитаха,
нагърбени с безкрая на възторзите.

От бледо шество свещи изтъняващи
разхвърляха на сенките дантелите.
И танцът сякаш изповед изтляваща
в душата й сгъстяваше пределите.

Жената беше свята, нежна грешница.
В прегръдките му с писък онемяваше.
А той с ръце разпалваше горещото
на музиката, сляла ги в жаравата.

Замлъкнала тъмницата на сцената
избухваше в светлинни водопадия.
Танцьорката стоеше покорена, а...
магията танцуваше на кладата.