Ти пял ли си ме някога така,
че да разлееш в облак световете,
да имаш слънце в лявата ръка,
а с дясната да стигаш боговете?
Да носиш смисъл скрит. И в скритостта
да пълниш с радост шепите на мрака.
Да бъдеш пълноценен в любовта.
И с любовта безкрая да дочакаш.
Обичал ли си земното си зло, 
за да успееш в него да пребъдеш
като човек на вечното добро,
готов за нищо никой да не съди.
Неведомите тайнства в дълбини
посял ли си над мисли и неволи.
Богат ли си на дух и на съдби,
които раснат с детството на воля.
И само ако всичко си видял
когато своя мрак си побеждавал,
тогава в своя мисъл и печал
духът ти е израснал до забрава.
Тогава ще напуснеш този свят.
И в неговото лоно ще напишеш
словата си дарени с благодат
на хората, които с тебе дишат.

"Каждый слышит, как он дышит" – едва ли някой диша за друг, освен за себе си?!

Светът на хората дишащи с теб е метафора за Заедност.

Да, обзема ни разбиране и мъдрост. Заедност и съпричастие. Емпатия и сливане на световете.

Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен или домът
на твой приятел, или пък твоят собствен;
смъртта на всеки земен жител ме отслабва,
защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната;
Тя бие за теб!

Джон Дън (1572 г. - 1631 г.) Английски поет

Човекът не е Остров,
вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента,
той е част от всичко друго;
Отмъкне ли Морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял
или събори Замъка на твой приятел
или твоя собствен Замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото Човечество;
и затова недей да питаш
за кого бие камбаната,
камбаната бие за теб.

МНОГО Е ХУБАВО И ДЪЛБОКО.

И аз го усетих така и го писах из дълбини.
Благодаря!