Поетиката е чудна дарба,
богата на багри и форми.
Поезията е благодарност
към Красотата, безспорно.

От ритъм, хармония, слово…
се ражда музиката на сферите.
И Цветето на живота отново
трепти с всяка клетка доверие.

Авлетика* пее в душите ни,
когато сгъстените изблици
рисуват света ни, проскитали
прекрасните земни безмислици.

Когато римуваме грешките,
чистейки смело душите,
ще засиява човешкото
с Божествения си ритъм.

* Авлетика - изкуството да се свири на авлос, духов инструмент, подобен на съвременния обой

Имаш ли представа кое природно явление може да е най–сходно с мерената реч?

Да, имам. Вятъра. Той сее цветята, семената, дърветата и горите. Размества облаците и прави бури, гръмотевици и дъжд, който целува земята и я опложда, а небето целува с дъгата. Вятърът люлее вълните на морето и рее птиците в небето. Носи аромати и помага на златните листопади. Ето и нещо любимо за Вятъра:

Любимата на вятъра
Дела Раи

Така ми приляга да бъда любима на вятър.
Ефирно да гали лицето ми с дъх озарен.
Дъждуван от капки любов в своя дом да ме прати.
Потрепнал в косите ми пак да е влюбен. И в мен

да вие през чувствата в своите десет стихии.
Да рее в душата ми своите диви коне.
Да сее вихрушки. И в своите пъстри магии
от танц да разтърси лазурното старо небе.

Жена на пеещия вятър
Дела Раи

Взаимност в словото изящно на нашите души красиви.
навлюбва цялата ми страстност и прави ме докрай щастлива.
Характерната изповедност на нежния пейзаж край мен
и твоята изрядна преданост към всяка моя дума в плен.

Детайлизираната цветност и кода звуков на безкрая
преливат в нашата ответност и пият нашата омая.
Инструменталната прецизност не носи свян на виртуоза.
Когато в мен ухаеш фино, превръщам се в бодлива роза.

Не мога да ти устоявам и в сарсуелите ни чудни
една любов ни прекосява, белязвайки ни с непринуда.
Отдавна знаех, че те имам и в изблика на самотата,
откри ме твоя и любима – жена на пеещия вятър.