Гърбът ми настръхна. Изтръпнала пламнах. И ти ме създаде, Живот!
Очите ми плиснаха не дъжд, а къмък. Провлачих нагорно хомот.
От древните сутри разбъркала здрача, една самодива крещи.
Зад твоите устни съзирам палача, но обич през мен те твори.
Усмивките хукват света да копнеят. И вятър в сърцето шепти.
Живот, от любов си създаден да пееш. И в моя мил стих да трептиш.  

Ах, този Живот! "Една самодива крещи" - много е добро това :)

Ти пак ли се давиш от старание да привлечеш капка внимание, чичак? ;))))))

Благодаря! :)))

Обичам да съм светъл звън, в очите ви да влитам,
да виждам светлината си в потъващия мрак.
Узнавам, че в дълбокото ми тайните са скрити.
Докосвам с нежни пръсти пак духовния си знак.

Съзирам дъжд от пламъци. И грейват в мен словата -
познание натрупано с космичната печал,
разковниче погалено. С Божественост в искрата
живецът ми обръгва, с гръм, от всяка земна кал.

Мерси боку!
Писано е за Един. Единствен. :)))

Ех, някои цял живот трептят от емоции. Не се ли разочаровате и уморявате?

Въпрос на височестотно трептене! :)))
Няма разочарование без очарование. И луд умора няма! ;)))
Иначе серизно - трепетът е рожба на Радостта. И колкото повече толкова по-добре.