Искам вечно място в топлите ти шепи.
Искам да порасна в твоята мъгла.
Искаш да ме имаш в скрит далечен трепет.
Искаш да усетиш мойта красота. 

Искам да разкъсам тънката ти риза.
Искам да целуваш мойте рамене.
Искаш да прегръщаш и да бъдеш бриза,
който разтреперва мойте колене. 

Искам да те имам, както имам всичко.
Искаш да ме имаш вечно с любовта.
Искаш онзи огън с пламъци различни,
който ражда обич в чистата сълза.

Десет пъти искаш, а нито веднъж не даваш.
Е не може само да искаш, трябва и да даваш.

Вярно е!

Възкликване на Любовта

На Уилбър в тънкото перо завърза собствените мисли.
И не че си без потекло, но изостави се орисан
на моята стиховна глъч, с която все те обговарях
като вълна, мечта и лъч в небесния ни звън китарен.

За мен ти бе Жоан Миро - рисуващият думи в стихове.
От Рафаело взе крило. От вярващите - куп реликви.
От Езра Паунд взе любов с „онази нежност до насита”.
И ми поднесе в миг света, из който дълго ще те скитам.

За мен ще си останеш стон от недокосната камбана,
която оехтя озона, досежно нашата нирвана.
На Моцарт в скършения лист ще те пропявам с моя нота.
И през живота ми лъчист оставаш моята Голгота.

Ей, КВГ, ти или не четеш стиха, или не можеш да броиш. ;))))
Искам и Искаш са в баланс и напълно взаимни.
От време на време много ме развеселяваш - благодаря ти! :)))
Иначе много давам, но и много искам:

Искам

Да съм Септември. И есен.
Да плисна хлад над морето.
Да натежа - плод небесен.
Да палува в мен детето.

Да се люлея с луната.
Птици над мен да се сбират -
да сочи на юг стрелата.
Листата да се гримират.

Искам да бъда Септември.
Дъждовита да пея.
Да нацелувам земята.
И с радостта да се слея.

Онемях!

Защото така последната ми книга онемява хората?
Нещо се е родило там... нещо магично и съзерцателно, което спира света. :)))