Виж, Славейковите с площад.
Алеко на „Витошка” диша.
Родена от всеки парад,
днес младата армия пише
романи и кримки, чиклит,
поезии в стихове бели.
В ръба на безкрайния мит
се късат словесни дантели.

Клошари ментални крещят.
За лаврите леят куршуми.
Проскърцва отгоре върхът.
Сизиф бута камък от думи.
Фасулковци с устни тръбят.
За словото свещи се палят.
И бавно угасва градът
под звездната нощна китара.

обязден от стихиите и с вечен пиетет,
човекът на доброто е предаден.
И само Бог е наш велик авторитет.
Ако не е – на злото сме в обсада.
Ирационална умственост създава святост.
поетът е проекция на Бога.
от малките неща си правиме разпятия.
И с хаоса се борим в изнемога.
Изпява усъмненото незримия ни огън.
Небето ни сродява пак с любимите.
одежда от достойнство дава се от Бог.
Изкуство правят само несломимите.

Аз вярвам в Господ, а в хората – не.
Колко невежи са, с гранде претенции.
Всичко е важно! „Културното” псе
вече налайва премъдри сентенции.
Празни очи, поколения-кич,
мързел, незнание, свръх-простотия.
Книга не знаят какво е. И хич
нямат идеи. Живеят в просия.
Аз вярвам в Господ, а в хората – не.
Време е всеки да почне от себе си.
Авгиеви обори* да чистим в сърце,
докато Бог ни почувства потребни.