Писмото вплете се в косите ми,
а после близна ми челото,
удари си върха непитащо
в пантофката с лежерна котка,
отпи от вятъра посоката
и стрелна, сякаш пеперудено,
към цветето в лехата охра,
попила слънце непринудено.

От полета му хвръкна птичка,
на бръмък пчелен се понесе
и рухна в росната тревичка,
преди да го докосна с песен.
Писмото ти най-после тупна
в ръцете като свят огромен,
захвърлих книгата си-тухла,
разтворих го и звънна спомен. 

По устните ми разпиля се
и през усмивката ми лунна
в две думи космоса събра се:
„Обичам те!”. И скъса струна
щурецът, чийто звън в ефира,
разбужда нощем висинето.
И поетичната ми лира
запя за тебе химн в сърцето.

недоучени да ги допишем с мастилото за тайнопис из редовете.

Писмото е сакрално общуване, реторичен възглас на ум, романтично споделяне и в междуредията му плуват звезди. То винаги носи синергията на душите, които си пишат.
Винаги когато държа стари писма в ръка се вълнувам. :)))