С любовта съм златоуста. Шепна, шепна, с теб се сливам...
Без ръка прекръствам пустош, от дъха ти се напивам,
от очите ти възкръсвам в синьото на небосвода,
ставам приказна и пъстра, ставам нежна, пълноводна
и откривам, че съм твоя - в този свят и в онзи също,
мой любими, сред покоя построих от думи къща.
Вътре с радост подредих я и запалих вечен огън,
коленичих пред триптиха - свобода, любов и мога.
Ти си мое огледало. Каза нежно, че те имам,
че обичаш ме всецяло и с любов родихме римите,
от които днес живеят радостите на всемира,
хората с нас песни пеят и обичат, и умират...
от любов ранени свише, в огъня на чудни страсти,
от екстаза стогодишен, от реките ни контрастни,
от възторга на крилата. От моментите прекрасни,
бликнали в деня ни златни, се родихме. И израсли,
влюбихме се необятно. Без ръка през теб огалих
пропастта на тишините. Моето небе подпалил,
ти ми върна онзи ритъм, в който пея и ликувам
в стихове и бурни песни. С теб отдавна пророкувам
световете ни чудесни. Мило цвете, поглед мамещ,
тичинка на маргаритка, в любовта ми ще останеш
като стих през древен ритъм, като огнена китара,
като валс вдън тишината. А сърцето ще повтаря:
„Най-блажена на земята!”