Има в живота ни спомени, които те карат да се усмихваш винаги щом те споходят. :)))
Обичам ром - лятото бял в Мохито, а зимата - тъмен в чая.
Щом чуем ром ни обзема една свежа романтика по Хемингуей, пред погледа ни изплуват Карибски плажове, ухание на топли кокосови сладки, танцьорки с тъмни тела на фона на червено слънце, малки павирани улички с чуден аромат на кафе и кехлибарен анеджо ром, отлежал поне 7 години.
Мистерията на истинските Кубински коктейли бе представена в България преди време от трима истински виртуози на Мастър клас Хавана клуб, а аз бях поканена да създам емблемата на събитието. Ето я и нея:

"Хавана клуб" и моето мохито,
дайкирито и пура за разкош.
Блаженството, което в мен прелита
с възторга на една екстазна нощ.

В „Хавана клуб” и капки безпощада
коктейлно ме разбърква любовта.
В омаята на нощната си клада
усмихва се доволната луна.

И тук идва споменът... На фона на хубава музика, в стройни редици Маестро Ронерос - Майсторите на Рома, заедно с българските си колеги, излизат сред гостите и рецитират горния стих с разкошно настроение, усмихнати очи и... започва веселието. Сцената, заведението, брегът засияват, чашите звънят, коктейлите са ледени, танците са екзотични и в цялата картина се сгушва усещането за човешка съпричастност, прекрасно настроение и топлота сред хора, които се прегръщат. 
Толкова много усмивки на едно място и така ми става ведро на душата, че и сега се усмихвам.

Кубинските маестроси не научиха български език, но научиха българско стихотворение, което 10 години по-късно един от тях ми изрецитира безгрешно и в същото прекрасно настроение, подсилвайки спомена с още усмивки. :)))

Да ти е благо, сито!... :)

Пия ром от Барбадос и пламти ми под небцето
с онзи стар, добър въпрос – Смисълът на битието.
Бях ли бяла и добра, дадох ли от свойта радост
на човека, на мига, на безкрайната си младост?

Преди време си направих труда да преброя, че на две страници се изпиват три литра концентрат.

И на мен, и на мен! ;)))

Когато пия дайкири с фино настърган лед, винаги се сещам за онази мисъл на Хемингуей: "Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол."
А иначе съм почти въздържател, както доказва края на стиха, с чието начало отговорих на Марин. Ето го:

След години вино пих – от Розе Лиле в омая
свойта искреност платих и се озовах сред Рая
на единствена любов, подарена ми от Бога,
за да имам благослов и блажена изнемога.

Днес не пия нито грам и водата ми е кредо.
Някак осъзнато в плам, виждам, че е за последно
в онзи океан красив от любов, тъга, копнежи…
да обичам пилигрим, дала цялата си нежност.

Хахахх... Чак сега забелязах, че си написал "на две страници", а аз го прочетох на "две седмици" и тъкмо щях да кажа, че е много. ;)))))