Бавно нещо се движи в сенките на реката.
Чета петокнижие и ми е спокойна душата.
Прохождането е автономно и крачките не са път.
Далече от всяка скромност, градим с радост светът. 

Познанието тактилно не дава докосването до любовта.
Поезията е силна само след преживяното в дън душа.
Преекспонирането в замаха реже клона под теб.
Обич и родна стряха не са просто куплет. 

Бавно нещо се движи в сенките на реката –
бил е дъждът рижав от есента без теб непозната.
Когато пак се целунем и грейнем отвъд дъгата,
ще пее светът струнен за любовта необятна.

Както винаги бизарна и мъдра с бон тон. Същенска селебрити пък и неизменна в любовта. Винаги съм мислел, че тактилните усети не са присъщи за гламурните хора.

Каламбуркаш ли се или пак си страшно сериозен?
И в двата случая приемам комплемента с реверанс. ;)))

Това одиозно поведение не премина ли?