Миксирам жанрове, щадя словата
от своята отдалеченост.
Страдателно си любя брата.
И искрена съм до почтеност. 

Вали дъждът, малеят страсти.
Измивам си от свян душата.
отричам всичките контрасти
и златносея се в средата 

на всичко земно, всичко мъдро,
на огън и вода, и знание.
И вече зная, че отвъдното
е само кратко разстояние.

как ми западна тая дума "златносея" на сърце!

Благодаря!
Да, да... златносея..., защото е делаизъм. ;)))
Хубаво е, че се завърна тук!

Тази първа строфа говори достатъчно за това, че поезията ни е не ограничена от канони и правила изразност, а е нашата откровенна споделеност... която никой не може да я сравнява, камо ли оценява...
Понякога е много тривиално да коментираш съдържанието на стиха в след като си го чувствал... затова аз обикновено се въздържам...
Винаги ни вдъхновяваш с твоята неподражаема поезия Дела!
Идва ми да ти сложа един минус за Престиж защото по едно време имаше 32 срещу 30 плюса, и аз много се изкефих, :-)))
Пак имаш моите искрени почитания!
   Лекс

"Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива? "

ГОВОРЯ СИ С НЕГО И ТОВА МИ КАЗА...!!!!!!!!!

В такива случаи коментирай породените Чувства! ;)))
Винаги съм смятала, че Чувствопознанието е нашите устои и крила, т.е. крила и корени.
Чувството е начинът да заявиш себе си стойностно.
Няма да забравя метеорното чувство, което ме връхлетя при появата на Евстати Бурнаски, след като беше прочел мои стихове и дойде в офиса. Все едно ми поникнаха крила и някакъв мъдър ангел ми даде път, за да гледа полета ми.
Такива крила ми даде и Иван Методиев. И други поети-великани.
И тук си струва да оставя два велики куплета на Добромир Тонев:

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

Благодаря за поетичния Вазовски коментар!
Това мое стихотворение искам да ти подаря:

Сърдечна недостатъчност
Дела Раи

Тя бе чувствителна жена с очи янтари, с гръд тревожна.
Не беше сторвала злина, не беше мерзка и безбожна...,
но ето, че я срещна мъж, на който дните просияха
в душата й нашир и длъж и й вмениха двеста гряха.

Тогава спомни си Роден - Камий Клодел как го прегръща,
как той от чара й смутен в целувка нежна я превръща.
А после чупи радостта, замества я със сурогати.
Интимни са дори в скръбта, но на ръба са на скалата.

А долу мрак и пустота. Есенин пее с Айседора,
че някъде накрай света отново се прегръщат хората.
На Фрида Кало в пет ребра загнезди болката си ясно.
В небесната му стих-жена канон редеше пустогласен.

И ето, че дойде денят "когато рибите изплуват",
погълнали дори брега докато в хора се преструват.
На Мата Хари за свинец додаде няколкото гроша.
Не, не, не казвайте "конец"! Сега Козета съм, а той – Гавроша.

Не бях достатъчно добра, за да го имам и прощавам,
когато вместо с чудеса, с нападки грозни ме гощава.
Сега е нощ. Навярно спи. Жената е далечен спомен.
По покривите дъжд вали, пречиствайки света огромен.