Лягам в гората и вдишвам омайни треви.
Пеят листата, сияйният вятър шепти.
Мъдри молитви нарежда прастара земя.
С нежността си поглеждам слънчевата река. 

Птиците пеят в хор. И в зова на сърцето
с песен избухва нагоре хвърчило в небе.
Пъстрата есен разлива вътре в морето
косите на самодиви, родени стоцветни.

Меки водите от синьо греят вълнисти.
Светят в лехите малини. И ми е чисто.
В душата, в очите, в сърцето ми е красиво.
Тази гора ме пречиства от всичката дивост.

прекрасно е, мила.
Някой си довела до криза, ама какво да се прави. Или някои.
Доказателство, за дарбата ти и паралелната завист.

Факт! Очевиден. ;)))

Представяш ли си как денонощно регистрира блогове, мишкува, дебне, записва си от кой кух рег е писал вече минус, за да не се повтори и души като хрътка в блога ми.
Такива са хората, които никой не обича.