Седяхме на пейка с един господин. Аз чаках приятелка, той – самотата. В сако овехтяло стар пилигрим, ме огледа критично от пети до главата. След миг грейна цветен с усмивка добра, Извади от джоба една детелинка, изрече: „Здравейте, мадам Красота!”, а после: „Вземете я тази гадинка.” Погледнах зелените чет’ри листа, усмихнах се слънчево, взех я и тръгнах… „Постойте!”- ми рече. – „Каква суета, да бягате сякаш съм стар и недъгав.” Стопира ме в погледа тази тъга, която си търсеше допир човешки и седнах обратно, и станах добра…, макар да си знаех, че светя от грешки. И той заразказва. Отключи душа. Разхвърля в тревата всичките маски. От разказа негов припламна нощта и аз видях дух до покруса издраскан.   И рейнаха в мен ветрове тичешком. Годините негови в звън прокънтяха. Той нямаше близки, любов, нито дом, защото избрал бе далечната стряха. оставил любима на ближен познат, заминал в чужбина да трупа имане, но днес и оръфан, и много богат седи в парка сам и търси внимание. „Ставай!” – му креснах. – „Води ме натам! Дай ми адреса на тази любима!” Изборът грешен е винаги срам за душата от мъдрост съзрима. Той се разплака: „Не мога. Не знам… минаха толкова много години! може би няма какво да u дам. Всичко след мен беше голи руини.” Казах му всичко, което отрича, в ден като този, го стига сред път. Казах му: „Случи на лудо момиче. Има в сърцето ти приказен кът, в който неземната твоя любима пази сърцето си само за теб.” Тръгнахме двама към тази незримост. Трепнаха сенките в лунния креп.   Улица тясна вървеше нагоре. Тихо гъмжеше градът преди сън. Беше препълнено с думи и хора. Ние събуждахме приказен звън. Там, на върха, под лъча на луната тупкат сърца и сълзят сетивата, бавно вратата отвори жената - всичко избухна на влюбени атоми. Аз плачех скришом в ръка с детелинка. Беше любов и света бе целунат. Ходим на гости в прекрасна градинка. Двама любими – две влюбени струни. Светлото щастие всички докосва. Аз помъдрявам в сълзите поронени. Щом е Любов, преболявам до кости. И я записвам сред светлите спомени.

Седяхме на пейка с един господин.
Аз чаках приятелка, той – самотата.
В сако овехтяло стар пилигрим,
ме огледа критично от пети до главата.
След миг грейна цветен с усмивка добра,
Извади от джоба една детелинка,
изрече: „Здравейте, мадам Красота!”,
а после: „Вземете я тази гадинка.”
Погледнах зелените чет’ри листа,
усмихнах се слънчево, взех я и тръгнах…
„Постойте!”- ми рече. – „Каква суета,
да бягате сякаш съм стар и недъгав.”
Стопира ме в погледа тази тъга,
която си търсеше допир човешки
и седнах обратно, и станах добра…,
макар да си знаех, че светя от грешки.
И той заразказва. Отключи душа.
Разхвърля в тревата всичките маски.
От разказа негов припламна нощта
и аз видях дух до покруса издраскан.

И рейнаха в мен ветрове тичешком.
Годините негови в звън прокънтяха.
Той нямаше близки, любов, нито дом,
защото избрал бе далечната стряха.
оставил любима на ближен познат,
заминал в чужбина да трупа имане,
но днес и оръфан, и много богат
седи в парка сам и търси внимание.
„Ставай!” – му креснах. – „Води ме натам!
Дай ми адреса на тази любима!”
Изборът грешен е винаги срам
за душата от мъдрост съзрима.
Той се разплака: „Не мога. Не знам…
минаха толкова много години!
може би няма какво да u дам.
Всичко след мен беше голи руини.”
Казах му всичко, което отрича,
в ден като този, го стига сред път.
Казах му: „Случи на лудо момиче.
Има в сърцето ти приказен кът,
в който неземната твоя любима
пази сърцето си само за теб.”
Тръгнахме двама към тази незримост.
Трепнаха сенките в лунния креп.

Улица тясна вървеше нагоре.
Тихо гъмжеше градът преди сън.
Беше препълнено с думи и хора.
Ние събуждахме приказен звън.
Там, на върха, под лъча на луната
тупкат сърца и сълзят сетивата,
бавно вратата отвори жената -
всичко избухна на влюбени атоми.
Аз плачех скришом в ръка с детелинка.
Беше любов и света бе целунат.
Ходим на гости в прекрасна градинка.
Двама любими – две влюбени струни.
Светлото щастие всички докосва.
Аз помъдрявам в сълзите поронени.
Щом е Любов, преболявам до кости.
И я записвам сред светлите спомени.

Тъкмо щях да търся стихото, мисля, че е от последната Ти стихосббирка, а то също публикувано.
Поздрав от мен с нещо много велико:

Стиховете ми са по действителни случвания и няма измислици, а само изчувстваници. :)))
Абсолютно велика творба на Моцарт! Благодаря!
Всъщност като всичко негово, което си е Божествен диктат.

Все се каня да те питам... какво мислиш за английския пианист Ерик Хайдсик?
Направо съм очарована! Виж какво прави с пианото след 5-тата минута на Ноктюрното, което качих в заглавието.

   Още докато четях се присетих че е по действителен случай... Ами защото и аз съм присядал до уж невзрачни хора, които споделят несподелени и за поезия неща...
   Как ми се иска да имам твоята поетична дарба Дела...
   Приличаме се, и се разпознаваме сред тълпата, по това че сме сред хората "без маски"! Остави тези на носа и устата... Защото повечето хора вече са си сложили не маски, а ризници, да се защитят от агресията на антиРазума, но същевременно губят контакта си с най-близките си обичани хора, с които имат нужда да се споделят.

   Ами хей сега ще се изповядам защото няма отче на който... :-))
   На антиРазумът съм си познат с поведението и физиологията на светлосинята си Светка..., която аз съм си сложил не като маска а като пазач и се наблюдавам че постоянно се държи скандално:-)))
   НО... и аз си нямам никаква представа как душевно богатите хора разпознават тъмносинята ми Светка, която си мълчи и може много дълго да слуша... само ако някой запецне казва едно изречение да го подкокороса и пак слуша... :-)))
   Още в Гърция като Господ ми намери един до друг до контейнера и го засвирих забелязах че се спират хора и искат да споделят... говорят говорят говоооорят... ама не можеш да ги спреш бе... и споделят неща които очевидно не са споделяли с никой близък... на руски на английски даже и на гръцки, че и на италиански румънските пътуващи музиканти, но Светката всичко им разбира... :-)))
   И се чудим Защо антиРазумът всячески комплексарски ни е ограничил личното споделяне (както в този блог), а ходейки на църква се изисква да запалим свещ и подражаваме на Христовата Жертвеност, а не на духовния, камо ли гностичен промисъл на посланията му. И най-малкото поне на него да се изповядаме...

   И като се върнах в България моя дудук  стана нещо като "Вълшебната флейта"... с изразност на "очите под шапката над маската"... и не знам как под хоризонта на козирката ми, спират разни хора разпознали тъмносинята Светка, която може да слуша... и говорят споделят и не мога да ги спра...

   И излизам чисто гол душевно... храбро готов и за агресията на антиРазума, но и за душевни споделености...
   И денят се оказва неразказваемо епичен, незапомнено от поведението на светлосинята... но паметно за срещи с хора, на които се срещат очите, и искат да говорят, да споделят да разказват, а тъмносинята само седи и слуша и помни..
   И тогава разбираме, колко много красиви прекрасни хора има, които са се скрили зад душевни маски, а имат нужда от споделяне...
   Как искам да имам повече поетична дарба Дела... Замислих че ако разкажа само срещите си от вчера и даже от тази сутрин, докато отида да си купя кафе и цигари, с какви  красиви но и агресивни хора срещнах... И се замислих, дали мога да ги опиша епично и се отказах, защото даже и прозаично, с метафори алегории и чувство за хумор ще бъде дълго...

   Изпаднах в тази логорея само за един Призив...
   Нахлупетв си шапките и си сложете маските, но само на устата, но не и на носа, ами за да може да имате право да вдишвате чист въздух, а не въглеродния двуокис, който издишвате както и отрицателните си емоции, от които да се освободим...
   И нека си свалим душевните маски! И нека се споделяме на Пук, несъобразно с антиРазума! Неговата агресивност е само парадна, и проява на безпомощност и страх и примирение които са ни вменени на нас повсеместно и всячески...,
   Забележете, че всички най-агресивни хора са невероятни страхливци... Ако им плеоснеш с ръце пред очите, и им запееш някоя весела песничка, започват да мигат и се чудят къде да се скрият...  Ами защото човешкото поведение не им е програмирано в софтуера, и много ги плаши и стряска -))))))
   За да си заслужи Любовта Човек трябва да бъде и Войн...
   Хе,... а пък аз напоследък забелязвам че има повече такива жени отколкото мъже... :-)))
   Лекс

planinitenabulgaria, от мен поздрав с тази фантастичност на Сергей Редкин в комбинация с Моцарт - една вълшебна комбинация. И дано спечели конкурса, преборвайки японците! :)))
За него специален постинг ще пишеш.
Ама той е фантастичен!

PS Даже нищо не казвай за Хайдсик, а пиши направо за Сергей Редкин.
Истински одарените винаги светят.

А бе Дела, Чудя ти се дали въобще четеш какво съм написал и че ще допиша Защо ми цитираш коментара заедно с грешките от диктуване... не мога да намеря никаква логика в нищо вече.

Чета на диагонал и това с грешките не ми е важно, но изтрих и повторно одобрих.
Всичко важно ми светка ако искаш да знаеш. ;)))

Еее, не, неее... вече престанах да се учудвам на синхроничности!
   Току-що се прибирам и виждам че в джоба си имам четирилистна детелинка между два целофана, която ми подари едно детенце днеска... като я сложих на масата изведнъж се сетих че и в твоя стих пилгрима ти е подарил детелинка, и започнах да се хиля с глас...
   Ами седях си в парка и извадих дудука да си упражнявам новата песничка, и едно момченце на 11-12 години идва и ми вика — Може ли да ти подаря една детелинка? Аз ги продавам, но ти много хубаво свириш...
   Оказа се че ги продава и като го разпитах каза че ги намирал по занемарените тревясали градинки край блоковете. Виждам го че пита хората искат ли да си купят и му дадох съвет да ги сложи в класьори да ги показва... и след един час ми благодари и се хвали че вече ги показвал и изкарал 7 лв. :-))))

Ето един нишов бизнес!
Преди време имаше един адвокат, който отглеждаше еделвайси и ги продаваше на цена 7-10 лв./бр. Бизнеса вървеше, а еделвайсите растяха в тенекии в двора му и в лехи - красота!

Доста точни изкази и наблюдения имаш за напоследък-а. Ще цитирам Лао Дзъ /любимия/ относно антиразума или т.нар. мизантропи и блогови пенкилери:
"Който без да знае нищо, се държи така все едно знае много, той е наистина болен.
...
Който води война поради човеколюбие, той ще победи."
...
И за Изначалната Добродетел:
"Да раждаш и да отхранваш,
да носиш, ала да не притежаваш,
да водиш, но без да господстваш,
...
ето това е Изначалната Добродетел."

Ти излезе Правилен човек! От тези, които не губят Себе си, примирявайки се с войнстващата простащина, съвременната агресия и скопяващият вдъхновението, вампиризъм - в света и блога.
Да си Правилен, означава Силата да знае границите на Мъдростта, а Мъдростта да ражда Търпението и всички заедно да творят човешка любов и хармония.