Днес пиша ти това писмо – любовно, нежно и блажено,
което да е мила вест от мен към твоята вселена.
Да виждам как от самота, преливаш в моята омая.
Да хукна смело през света да те обичам и мечтая.
По пътя ни е все тъга и предполагаме погрешно,
че в макияжна свобода, ще заживеем с теб чудесно.
Виждам с третите лица при нас се случва стълкновение.
Страда, страда… любовта, заради глупави съмнения,
че някой може да е скъп в света ни отреден за двама
или пък в спора ни беззъб, създаваме излишни драми.
Когато в искреност мълчим откриваме, че сме принесли
пак жертва, за да изгорим, а не да греем в свойта есен.
На словото в добрия дар посяваме скандални случки.
И на човешкия олтар разкъсваме се като кучета.

Нима е нужна горестта когато двама се обичат,
когато са сами в света, а борят се до безразличност?
На всеки месец, в кръгъл знак сбогуваме се като птички,
които ще отлитат пак, поради някакви привички,
ненужни никому в света и някак си обикновени.
Тече и блъска се кръвта с любов из всичките ми вени.
И все се питам, ей така, дали е малко или много
да имам с тебе любовта, днес подарена ми от Бога.
Да имам топлия пожар, свързан с истинска хармония.
В жертва на светия дар на Любовта, да съм в агония.
Но все едно… пак от душа се влюбвам и копнея тебе.
Откривам своята съдба през факта, че си ми потребен,
за да обичам и горя, да те творя до незабрава
в прегръдката на любовта, насред житейските дъбрави.

За пръв път чета дълго стихотворение.

Все пак писмо е. ;)))
Има хора, с които, споделяйки се, говорим с цели книги.
Има хора, с които се срещаме в две думи само.
А има хора, за които всичките думи не стигат.
Щастлив е този, който ги срещне! :)))

но доста различно от типа "Иннтермеццо"...

Хехе, засмях се на определенията за стиха - на Макс му е "дълго", на теб ти е "късно", та ще трябва да си припомня как му беше на получателя. ;)))
И да, прав си - не е интермецо, а цяла музикална меса.