Всички риби-олтари светеха в мрака
на душата ти бавно лишена от същност.
А лодкарят отвъд, който всички ни чака,
провидял в тъмнината ти, вежди намръщи.

После тракна с огниво, освети твоя поглед
и потръпна от ужас пред сенките в тебе.
Полунощно замръкнали совите с тоги
над живота ти бдяха, пълен с грях непотребен.

Осъзнат ти безчинстваше с корени-хребет.
Доизместил си светлото, в злото гнездеше.
А вълните в морето, от сълзи загребали,
песъчинки редяха по пътя ти днешен.

Вятър гали с копнежи, през спомен, жената,
на която се кле в любовта си извечна
и така завъртя в своя устрем земята,
че за теб да остане навеки далечна.

Жестоко стихо,буквално.

Животът е въртележка, от която понякога искаш да слезеш, нали? ;)))

Вие двамата добре се разбирате! :)))
И това е хубаво!

"и така завъртя в своя устрем земята,
че за теб да остане навеки далечна"
Много ми хареса!
Поздрави Дела!

Благодаря, Кет! :)))