С посвещение!

Беше ли тук? Сън ли сънувах?
Или твоята длан ме погали в нощта?
После те мислих и дълго будувах.
Някак е странна без теб любовта. 

Денят ми тече си напълно типично.
Уж философски приемам смъртта.
Зная животът отвъд е различен.
Вече ще тръгваш нататък с душа. 

Всичко е тихо, спокойно, разлива
виното в чаши червена луна.
Ти си отиваш, аз съм щастлива,
защото те срещнах пак в мойта съдба.

МНОГО ТЪЖНО

Тъгата има много лица. Понякога е бяла. Друг път - осъзната. Веднъж за мен бе определяща като Път и Посока.

Вековната река-тъга
Дела Раи

Потокът на съмнението бавно прекоси ме.
Ограби малко истини, лавиращи безсрамно.
Отключи на очите ми привидната прозирност.
Отнесе пак на дъното подводните ми камъни.

Приспана от неверия, водата ме погълна.
Изчисти всяко щение с безследна пустота.
Въздъхнах сред водите. В мен смисълът покълна.
Възнесе се средоблачно прекрасната луна.

От нечий бряг решимости преплуваха света ми.
На малки гладни хапки пак разкъсах си нощта.
Пребродила вселената, една сълза най-стръмно
погали ми лицето с век, а после прекипя.

разбира се. Друго е да се опъна до теб и да те награбя. И направо да те спукам, да те скъсам от...

Стихотворението е хубаво... и не е тъжно.
Мисля си... не били могло сега да има продължение?

Апостолов, циник такъв! Ще скъсаш някоя примарна дирекция и ще спукаш Имум целите на съседката по цвете. Не оставяш човек да потъжи с твоето чувство за хумор. ;)))

Ами ФилоSofsko e стихотворението и всеки го тълкува по своему, което не означава, че не е едновременно тъжно и нетъжно.
И би могло да има доста продължения или нито едно. :)))

Не схванах „доводите“ в коментарите :-)))
За мене този стих е едно прекрасно разбиране на Любовта.
Лекс

За мен Поезията - флагманът на Изкуствата, е ценна точно с това, че провокира различията в хората, изразяващи чувствителността и душевността си по свой начин.

Иво видя тъгата ми. И е прав, защото когато единият от обичащите се, премине в отвъдното, другият чувства космическа тъга, въпреки, че и тогава Любовта не свършва, защото е духовна по своето измерение. А и аз съм човек, който не страда за това, че нещо е свършило, а се радва, че се е случило.

За Апостолов любовта е сексуалната нишка между двама души, която може да ти докара и отделяне от тялото, както и възкачването в нагорно небе. ;)))

За Валентин, този стих е многоизмерен и може да има продължения, което е абсолютно вярно!

Кажи за теб как е? ;)))

Хубаво е, както повечето ти стихотворения...

Многоооо съм Горд, че с толкова малко думи палнах този твой коментар Дела...
Величието на Любовта е преподобната Битка за търсенето и. Страхливците само и подражават и се оплакват, докато я възпяват... А Любовта е ТЪРСЕНЕТО И, но НЕ Е „РЕЛИГИЯ“.... Любовта в Път и битка за намирането и!
Победителите се броят (като пилците) на „есен“ :-))))

Дано и споделящите Ни го разберат... всекиму „правилно“... Нали за това сме тук....
Благодаря ти че си четем мислите и отношението, даже и бездумно много хора в блога, все неразбрани...
А поезията е „клон“ на Изкуството.. и аз протестирам за „дефиницията и...
Благословена да е поезията ти! И аз от името на други благодаря!
Лекс

По човешки погледнато е тъжно, ала и аз винаги съм вярвала и вярвам, че в извън човешките светове Любовта е трайна и силна и неразрушима...
Поздрави и от мен, Дела!

Благодаря, Марине! :)))

Ето ти една същинска тъга:

Апостаси

Бяла пуста земя. Сведен череп на тиха цигулка.
С дъх старица една спомня светлия глас на светулка.
Беше там младостта, пи вода, тръсна менци и тръгна
към оная тъга, от която се връщаш обръгнал.

Тихо бръчка крещи как животът преминал нахалост,
стига мъдри сълзи по страните с прекършена жалост.
Белокаменен звън буди нощем звездича прегръдка.
От очите смъди на кандилото сетната глътка.

Маранята свисти през душата куршумено сита.
И полягат мечти в скута с древната нейна убитост.
Бяга спомен в стръвта на живителна прежна далечност.
И пулсира кръвта преоткрила се в Божата вечност.

Вечна, когато е истинска...
И както казвам в книгата си "Оцеляла от обич" на любимия си:

Аз, любящата теб, пред света се заклевам
да ликувам в прегръдка, нито миг да не тлея,
да съм лято в очите ти цветно от древност
да съм път през сърцето ти с радост осеян.

Да съм кръв от кръвта ти, твое рамо и смисъл.
Да съм тичинков порив, оплождащ копнежа.
Да съм гръм, да съм стих, да съм устрем орисал
на любовния порив и екстаза от нежност.

Човек да съм, ще приклекна,
песъчинка да съм...
в правилно око ще плача...
за да поздравя поезията ти...

Дано и ние да се научим,
да се мислим в споделени измерения...
   Лекс

Хеййй, сърдечно ти благодаря за поетичния реверанс! ;)))

https://www.youtube/watch?v=6X2UjCNaWVg