Ласото на грешките устремно излита,
хванало човешки всичкото ни питане
в думите излишни, схрускали доброто,
в киселост на вишна, в корена на злото.

Тръгнала по пътя си, гледам в тебе, мамо,
с искреност отвъдна. В казан хвърлен камък
думите ми радват се в своя свят некнижен,
очертали граници, тънки от безгрижие.

Моля се на Бога си, щом в деня самотна
чувствам изнемогата в думите си-котви.
В този миг разпрягам се. После се отключвам.
Топла от жаравите. Вярна като куче.

Оригинално.

Предходната ми книга, от която е стихотворението, беше много специална и вдъхновена, освен разбира се, от любовта и от едно пророческо сказание за душата.

Войнстващи простаци няма да гостуват в блога ми с малоумните си клеветнически поплювки!

А финала оставя „Войнстващите простаци„ оплетени с ласото си на клеветите, към лудите коне на думите им.

Благодаря, Лекс!
А войнстващите простаци и простакиси рано или късно стават жертва на собствената си скверност, завист и подлост.
Един мой стих за този вид твари:

Болните души на мрака

Гледах лицата им – маски подпухнали,
поразпаднали времето стари палячи.
От усмивките алени всички радости рухнали
се търкаляха в нищото, после се плачеха.

От очите им древно се стелеха сенките
на играни пиеси от ничие време.
По ръцете им паячно дремеха леките
всеобвързващи върви на някакво племе.

Носовете им щръкнали в други понятия
червенееха смисъла с древна прокоба
и когато в далечните дни-съзаклятия
се изправяха, вземали гордо отровата.

Гледах после душите им – мъртвородени.
Колко мъка там, Господи, в стона мъдрее!
И помолих космично и пак на колене,
от стиха ми да пият - дано оздравеят!

http://wonder.blog/izkustvo/2010/08/26/bolnite-dushi-na-mraka.596354#last_comment