"Страданието – това е език на Природата.
Чрез страданията Природата учи човека на Мъдрост.
Чрез страданията Природата иска да ни направи разумни." 
Всяко нарушение на Великите Божествени закони е допиране с пръст до пламъка на свещта. Всяко такова нарушение води към страдание. И чрез тях зрее в съзнанието на човечеството една разумност, проблясва една светлина, че трябва да живее в съгласие с великите закони на Природата.
Страданието ражда подтик в човека да мисли за неговото отстраняване. Ето защо чрез страданията Животът се организира и оформя.
Аз наричам умен човек този, който вижда не само своите страдания, но и тия на окръжаващата го среда.
При страдания човек се освобождава от много криви схващания и мисли. Те изгарят. И той се подготвя да възприеме една нова Светлина.
При всяко страдание се присажда едно ново качество в човека. Тази е философската страна на страданието.
Ще бъдеш много разумен, да не вдигаш много шум, за да не се счупи присадката." 

Учителя Петър Дънов

Страданията, които имате в живота си, се дължат на безлюбието. Знайте, че заблужденията, противоречията и страданията във вашия живот не произтичат от Бога. Страданията и нещастията във вашия живот се дължат на неразбиране на великите принципи и закони, с които Природата си служи.
Страданията и скърбите са Божествени рала, които преорават почвата, за да поникнат семената на добродетелите. Когато човек страда, става по-добър и по-мек.

Защо идват страданията? За да се премахнат нечистотиите в човешкия ум. Чрез мъчнотиите се пречиства нервната система.

На някои хора им е дадено да се учат от собствените си грешки. Ако им се говори, няма да разберат. Те се учат по пътя на страданието.

Страданията представляват велика Божествена наука. Без тях човек не може да се учи. Те носят знание.

Страданията са оран, радостите – сеене. Страданието трябва да се превърне в радост – посятото трябва да се израсне. И обикновеният, и великият страдат, само че обикновеният човек страда и се ожесточава, а великият страда и се повдига.

Източник: „Изворът на Доброто: Последните думи на Учителя Петър Дънов“

"Прошката е дълбоко състояние на мир вътре в самите нас. Приемане на това, че нещата са такива каквито са.

Прошката не зависи от това дали сме получили поправка от другия. Тя зависи само от нас.

Тя е надделяването на мира над гнева, на приемането над горчивината.

Никой не може да ни преведе по пътя към прошката, защото това е уникален личен път.

Прошката идва и когато спрем да очакваме нещо от другия , но се докоснем до собствените си ресурси и разберем, че това как ще живеем и как ще носим един човек в паметта си зависи не само от това какво той е сторил, а от това как ние сме преработили това.

Прошката е нужна на нас, не на другия. Понякога този, които ни е наранил просто няма капацитет да изпитва вина и да иска прошка. Прошката е нашата свобода, не неговата.

Прошката е на границата на психичното и духовното.

Най-трудно е да простим на себе си, защото в един траур винаги има дял и усещането за упрек към нас самите - за нашите грешки, за това, че не сме успели там, където е било важно и че сме изгубили нещо ценно.

Прошката идва тогава, когато разбираме до край, че ние сме стопани на своята градина. Че няма кой друг освен нас да отговаря за нашето щастие и пълнота. Това е същинската автономия.

Прошката е акт на висок личностен интегритет. Тя не означава, че не сме тъжни или че няма загуби. Тя е пускане на миналото и изграждане на повече мъдрост и смирение в нас пред лицето на бъдещето.

Прошката е люлката на надеждата в най-дълбок екзистенциален смисъл."

Страданието е противоположният полюс на щастието, но в края на краищата е същото. Страданието има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страданието се грижи той да не се отказва от търсенето и пречи на покоя. Страданието винаги е обиколен път, но това не го прави по-малко - верният път.

За мен беше удоволствие и удовлетворение да прочета отново тези чудесни, облагородяващи житейски мъдрости, изказани от Учителя Дънов. Всяка дума е стъпало за духовно израстване.
Хубав ден!

   Поздравления за така добре дефинираното ни припомняне…
   Прости за асоциативността ми, но преди минути прочетох едно друго стихо, в което ме замисли…
   Ами трябва ли да обвиняваме и другите страдащи като нас, че и да ги мразим, защото си страдат по-различно или по-бавно си „Присаждат нови качества“ по пътя…
   Според мене Прошката е нещо като отговора на въпроса :-)))

3. wonder - Прошката
11:34
"Прошката е дълбоко състояние на мир вътре в самите нас. Приемане на това, че нещата са такива каквито са.

Не дрънкай без аргументи.
И говори по темата.
Дръж се прилично ако можеш!

Прекрасно е да прощаваш и да забравяш!

Дънов и за мен е радост, както и духовен полет в нагорните небета.

Принципно си прав, но... Страданието не е противоположно нито равнозначно на щастието, а на смирението и духовното осъзнаване чрез доброта.

Брависимо, Дела! Имаше и посланически стихове в блога преди години, към които добавях Хорал на Бах. И сега сторвам така:
https://www.youtube/watch?v=tT19lmeMI6c

Но не винаги и не всички. Възможно е и да озлобява. Зависи дали страда духът, или егото. Изглежда, ролята на страданието е да ги уравновеси, да върне онзи баланс между тях, който губим заедно с детството и който аз наричам смирение.
Малодушният ще страда докато се възмути и въстане, за да си върне егото.
Егоцентрикът ще страда, докато се научи да цени околните.

Духът и егото са двата крака на човека, с които той тича, докато те се изпреварват. Не можем да тичаме само с единия крак. Хромите не могат да тичат.

Балансът се постига чрез себепознаване и самооценка, а познанието е онзи изначален тласък, който те принуждава да тичаш, за да не паднеш и да започнеш да страдаш. Блажени нищите духом. При тях его и дух са в равновесие.
А ако ядеш от дървото на образованието :V то непременно ще умреш.
Правилно възпитаният през първите седем години човек всъщност е научен точно на това. Да пази вътрешния си баланс. Научен е да ходи без да пада и страда. Ако не е научен, ще се учи в движение.
Прошката е признак на възстановената вътрешна хармония. Ние се насилваме да постигнем признака, вместо хармонията. Това няма особен смисъл. Когато постигнем хармонията си, прошката ще дойде сама.
Човек трябва да приема страданието и да преминава през него искрено, а не да го избягва, игнорира, или омаловажава.

В края на краищата, страданието, смирението, прошката, щастието са неща които се случват В нас и касаят единствено нас. Другите хора ги забелязват, но с тях живеем ние. Познавайки ги, се научаваме да състрадаваме, а състрадавайки - да разбираме. :V Онези, които не знаят какво вършат :V

МиЛАЙдо, пак те изтрих, защото не говориш по същество. Спри да правиш Предположения за хората!
Апропо всички имат безсмъртна душа, но това не означава безнаказаност за безчинствата. Дори върховете на пръстите ни светят и с всеки жест рисуваме светлинни картини. Мислите ни също рисуват. Представяш ли си твоите?
"Всеки дъх е песен на Любовта." Руми - а твоят дъх?
Всеки си има лично пространство и ако толкова искаш да знаеш коя съм, ето:

Отвъд очите на дуалността,
там в горската ми същност – самодивната,
пчела съм, медна пита в радостта,
възторг, екстаз и Божието сливане.

Еее, Коста, благодаря за това уникално изпълнение на Валентина Лисица - знаеш, че я обичам!
От мен Бетовен, 8-ма соната, Лисица и стихче:
https://www/watch?v=qO8yfBLNVjU

Вълшебни пръсти свирят Бах.
А вън нощта е ветровита.
И вдън понятието "грях"
душата ми екстазно скита.

Анджак! ;)))
Право казваш за Хармонията!
Я да се връщаш ти тук, че вече почти няма кой да ми чете мислите.

Стъпвам в полето от стихнали спомени.
Той ме открива сред своите блянове.
Помня ръката му - мост от желания.
Искам го, искам... По стъпките сронени
тичат потоци от лумнали хребети.
Вятър развихрил любов из небетата,
бавно полива цветята на шепота.
Стъпките водят далеч. И потребни са.
Тихо присядам до нежна симфония.
Той се протяга, погалва ме в себе си.
В мен засияват небесните трепети.
Светло е, светло... Изящна хармония.

каквато и Сонатата на Бетховен. В изкуството винаги има още...