Когато те разлиствам като хребет
в душата си, изваял мимолетно
на устните пленителния шемет,
откривам, че без теб ми е безцветно
в минутите когато замълчаваш
и всичко избуява в древна дума,
когато с любовта ми се прощава
най-истинският начин да погубваш.
Различно е без тебе да обичам.
Смалени хоризонти ме притискат.
В очите ти, вживяна, се отричам
през истини, родени да орисват.
След думите ти няма друга песен,
в която от олтарите в сърцето
да тръгва път. И ми е есенно…,
а лятото е кипнало в небето.
И буква подир буква те събирам
в очите си, в сърцето, с ум обистрен.
И моля се за теб преди умиране,
а щом възкръсна, само ти си истина.

  

За любовта, която е смисъл на един живот...
С неповторими думи!

Както сама казваш "Зелени шпаги да развеем
в бретоните на ветровете
и щом осмислим, че ще сеем
да бъдем праведни поети."
... и да тръгваме да търсим такава истина. ;)

За любовта, която оживява световете на всички ни!
Хубавите думи толкова отиват на хубавите хора. :)))
Благодаря, Ели!

И някакво блестящо цвете
се кланяше и ни орисваше
по своите закони бели
да разцъфтим в безбройно ято.
и с всяка крачка онемели
да се осмисляме богато
отвъд предела си да можем
да скитаме из висинето.

Мислех си, че съм лишен от завист. Но май завидях на обекта на стиховете, макар че сигурно е поетична лъжа. Почти бях забравил, че може ТАКА да бъдеш обичан.
Поздравления.

Напротив - житейска истина е!
Радвай се, че си припомняш за имането на такова обичане.
При мен всички действащи лица в стиховете са истински. Няма измислици. Само истини.