След миг ще се събудя от тъгата.
Ще се огледам, после ще вървя...
по пътищата свои наобратно,
за да те срещна там и да простя.

Обратно ще се върнат небесата.
И облаци ще пият в нас дъжда.
Земята ще е част от кръговрата.
Сърцата ще са част от любовта.

Душите ще танцуват в своя ритъм.
А думите ще мрат като цветя,
които съм набрала от косите
на вехнещата в мене тишина.

като в последния ти куплет, душата ми прегръща душата на такъв човек.

"Сърцата ще са част от любовта"!
Поздравления, Дела Раи! :)

Думите, думите... вечните, будните.
Тези, които осмислят мига.
Плахите. Мъдрите. Милите. Трудните.
Думи, с които отключваш света.

А любимият винаги е Седмия тон на сърцето.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2007/04/10/sedmiia-ton-na-syrceto.59441

(`.`)

`След миг ще се събудя от тъгата.
Ще се огледам, после ще вървя...
по пътищата свои наобратно,
за да те срещна там и да простя.`

Да върнеш лентата и да простиш верно си е еволюция на духа.

Лесно е, ако си осъзнал, че...
Любовта не е болка, ни вихрен екстаз,
не е драма и горкост, не е в ничия власт.
Любовта е спокойна, безценна и в свят,
в който чудно-достоен е животът благат.
Любовта-синергия e смислен оброк.
Тя е Стълба в небето и целувка от Бог.

Звучи като музика. А тези мисли са вечни, те ще връхлитат и творците след Теб. Докато го четях в мислите ми долетя тази прекрасна музика, с която Те поздравявам. И тя носи някакав сдържана тъга...

Благодаря!
Ами музиката?
Като за този стих... ще ми е интересна музикалната ти асоциация.

Потвърждение на това, че всички живеем в миналото. Във време и действителност, които харесваме. Устремеността на хората към миналите културни епохи, или към екзотичните култури на Изтока, означава въстание на духа против окончателното преминаване на културата в цивилизация, достигнала вече гротескни форми. Търсим спасение в света на миналото и далечните екзотични културни светове на Изтока...

Чудесно стихотворение за Любовта - святата, Любовта като най - чистият смисъл на живота, най - дълбокият!
Поздрави, Wonder!

Няма нужда от думи...и няма тишина там, където прошката възстановява изгубения световен ред...където душата връща своя часовник назад, за да се срещне с неизживените "ако" на любовта...Нарочно не го докарах до мерена реч - твоето стихотворение ме плени - в този постинг и коментари нека звучи само то...Поздрави, Дела Раи!

Сигурно любимият ми е ретро, хаха. И все пак колега Атаджанов, все пак... понеже ми е под око Кривин, да ви река една кривинска мисъл: "Което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика"!
Та по моему Минало, Бъдеще и Настояще са успоредни криви, които се виждат едновременно само с право око.
Спасението е Фата Моргана в Долината на душите.
И в интерес на съжденията - мен ме влече Югът.

Мерси, Мег! И святата любов има нужда от предварителната уговорка на душите да са добри заедно.
А Любовта е единственият Смисъл всъщност.
Освен при дълбоко повърхностните хора. ;)))
Святата любов е целувка от Бог.

На всичко свято през сърцето,
на любовта в избухналия космос
откривам отговорите в небето
и... нямам повече въпроси.

Ти си невероятно интуитивна! :)))
Там където винаги е имало тишина днес няма, но и аз не съм привърженик на празните пространства.

А той...
Беляза ме с безкрайно разминаване,
и погледът му смело ме жигоса.
Разделях в него житото от плявата.
Той моя свят рушеше на откоси.

Това като ретроспекция, но и константа. Натрупването на факти винаги води до обезличаване на фантазните светове, които са ценностните и за тях всеки си плаща цената.

В него има някаква сдържана тъга, "вехнещата в мене тишина". Но няма защо - тъй малко дни животът трай, изкуството пък няма край.
Понеже стихото е романтично сложено, още един музикален поздрав с нещо много велико, също романтично, вдъхновето и одухотворено - не стихотворение в три куплета, а произведения в три нетрадиционни части, както може да свърже само поет и композитор:

https://www.youtube.com/watch?v=J3h3Mjkpkh0

Моята романтиката, като лично преживяване, си е чист Моцартов клавир: https://www.youtube.com/watch?v=Gv3yaNJvjUk

Много силен и смислен стих!
Ex, ако можеха ВСИЧКИ хора да прощават, светът би бил земния Рай на Любовта. Типично трагичното в сегашния свят е, че фактите се акумулират предимно към отрицателния му полюс, а това по закона за противодействие открива кръгозор за рисуване не толкова на негативни, колкото на позитивни, може би мистични или, точно казано, утопични фантазни светове. Но човечеството днес е повече склонно да възприема тяхната цветна красота, отколкото да тъне в калта и сивата грозота на реалния свят...
Поздравления, Дела, за този бъдещ свят на Любовта!

Уникална дълбочина на чувството и посланието, изразени по уникален начин. Съвършена поезия, поклон!

Кръговрат на любовта си. Целувам ти ръка, края на робата, квот дадеш. ;)
(Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.)

С изминало време
морето в мен дреме
на дракон с кипящия зной.
Скалата отдавна
на пясъци славно
разпадна снагата си с вой.

Благодарност изпитвам аз, защото да си одарЕна с такива разбиращи душата ти читатели, е най-удовлетворяващата щастливинА за всеки поет.

http://wonder.blog.bg/poezia/2009/06/09/i-me-ima-na-sveta.346441

Благодаря ти, Томич, за многобагрения калейдоскоп на Виждането ти!

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2012/12/20/providenciia.1033616

изпито на един дъх чувство.

Екс-а на Любовта е най-истинското ни живеене! ;)))

"Ще се огледам, после ще вървя...
по пътищата свои наобратно,
за да те срещна там и да простя."

Понякога наистина се изисква вървеж наобратно, от който не бихме съжалили, а дори напротив. По-надолу последствията са изобразени толкова красиво от този път "наобратно", че е за пожелаване на всеки нуждаещ се. Поздрави и ЧНГ! Много обич и много искреност!

КОКЕТИРАШ обиграно с думи и стихове ,
с което показваш добра техника, но и
не толкова добра поезия.
НЕ падай на нивото на ЧУДОВИЩЕТО, онзи е маниак,
а ти не си ...
ОНЗИ ги реди и каканиже като лошо качествени кремвирши,
но ти не бива да слизаш на неговото ниво ...
КОЕТО, би било престъпление срещу теб самата и твоите дарби.
Добрата техника е необходимо, но не е достатъчно условие за
добра поезия. Другот, другото ... е по - важно ...
Преди около 200 в Германия било на мода, да се пишат учебници по
математика и физика в стихове, в добри стихове,
и се издавали масово.

Що да не се увличам? Ти още си си голям критикар.
За новогодишно шампанско ти поднасям този прекрасен стих на Веселин Ханчев:


Парижкият дъжд, възпят от една шарманка


Това е история, стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

— Сбогом — бе казало то на прощаване. —
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж — само улици, водещи в Сена,
— Остани — бе отвърнал художника. —
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж — цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

— Господин Тротоар — тихо каза художника
и коленичи. —
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
„Проси!“
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после — сини очи,
после — казващи сбогом — уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
— Остани — каза той и погали едва
своето русо момиче. —
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети, щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.

— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.
„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче е цветя.