Колко кораба в мене потънаха през очите ти морски от изгреви.
Прокамбанили нечие съмване тази нощ си раздадохме ризите.
Всяка кръпка болеше от истини, от коварства на дрейфове стари,
от конците на всичко орисано, от пангари с фалшиви олтари. 

Пачуърк от безумства в мечтите ни, пъстроцветен от стари завети,
ни обгръщаше с чувства преситени на обесебени свише поети.
Колко пристани тънеха в негата от следобедни дрямки в немара.
С маранята помиташе жегата всеки спомен, стопил чужда вяра. 

Колко котви ръждясваха в дънното, непрозрели на пътя покоя.
Аз не помня сърцето ти сънено, от което родих се пак твоя.
Ти забрави за моето идване и пороби душата ми сребърна,
от което в последното скитане, ще си тръгна останала в тебе. 

Когато ангели започнат
да слизат на Земята
ще ги познаете веднага
най-вече с красотата
на стиховете дето слагат
направо във човешкото сърце
със нежните си ангелски ръце...

Първият куплет ми подейства като звън на камбана - настръхнах,:))

Навън бе странно... някаква студеност се стичаше в окото на всемира,
проплакваше насън новородено и в тъмнината сенките замираха.
И в този миг небето се отключи, а аз видях на ангели крилата
загребваха от земностите случки, които ни показваха рогати.
Тогава се опитах да си спомня защо животите горчат накрая.
Да, чудно време - беше през октомври, а ангелите слизаха от рая.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/10/08/angelite-slizat-prez-oktomvri.617197

Защото...
Белокаменен звън буди нощем звездича прегръдка.
От очите смъди на кандилото сетната глътка.
Маранята свисти през душата куршумено сита.
И полягат мечти в скута с древната нейна убитост.
Бяга спомен в стръвта на живителна прежна далечност.
И пулсира кръвта преоткрила се в Божата вечност.

,,Всяка кръпка болеше от истини, от коварства на дрейфове стари,
от конците на всичко орисано, от пангари с фалшиви олтари. "

Четох няколко пъти и някак ми изплува Одисей. Вързан за мачтата, сред приятели, чиито уши сам е запечатал с восък.
Той, чулият песента, ще иска да не бе я чувал. Те, не чули песента ще си измислят неговите чувства. Той ще е оцелелият "познал", а те - мечтаещите оцелели. Той ще е затворник в Итака, а те ще търсят там сирените за които им е разказвал. Ще останат ли на Одисей приятели? Той ще се страхува да се върне, където е бил, а те ще мечтаят да идат там и да чуят. Как ще обичат от тук нататък те и как - той? И дали би разнищвала платното Пенелопа, ако знаеше истината?
И как ли би гледал на това Зорба Гърка, който смята, че мъжът се вълнува от жени когато не работи, не се моли, не пие, или не свири?

Четох няколко пъти. Докато разбера, че остават онези които си тръгват.

Когато прочетох това прекрасно стихотворение в главата ми прозвуча посвещението на Ясен Ведрин към много скъпото ми томче със стихосбирката "Вятърна вълшебница". Стихосбирката, посвещението и момичето на корицата, те за мен са в хармонично триединство. Това стихотворение ме върна при него.
Поздрави,
Коста

Говориш за това Посвещение:

ПОСВЕТЕНО НА ДЕЛА РАИ
Яден Ведрин

Когато твои стихове потребни са
на влюбените, рано призори -
една лъчиста вятърна вълшебница
започнала е вечност да твори.

От бликналите сфери на нетленното
до капките от утринна роса -
през белите слова на споделеното
всесбъдвай невъзможни чудеса!


Коста, сещаш ли се за удивителната хармония, в която Моцарт слива арии една след друга и различното пеене, /което ако бе говорене щеше да е безумна какофония/ се слива в космическо съвършенство, еххх... :)))
Тези мои любимости на Моцарт е за теб:

http://www.youtube.com/watch?v=8OZCyp-LcGw

http://www.youtube.com/watch?v=7lC1lRz5Z_s&feature=related

Пак луната е жълта пендара
на гръдта на небесна невеста.
Пак запалил лулата си стара
вие в мен луднал вятър-обесник.
Отковал на звездите среброто
облак тъжно очите премрежва
прокопитил в сърцето доброто
пак душите заплита с надежди.

Даам! И онези, от които си тръгваме.

То е... Прелюдия - жаждата, която се превръща в Бог, през устните на Одисей, посята в дъха на Пенелопа, през косите на Самсон, отрязани с безумието на Далила, през стъпките на бягащата Дафне и златният дъжд над Даная... :)))

Открих те внезапно на едно скрито място
до несметните криволици на тържеството духовно,
до измамените пристани на жаждата,
жаждата, която се превръща в Бог,
до пясъчните митове за безвремие в косите ни,
до утробата на сънищата, обрасли с дъги,
до паметта на оживялото огледало,
в което искам да потъна,
до приказното убежище на тайните,
спомнени вътре в нас,
до несвършващите в устните слънца.
И в тишината на побягналата твоя сянка
ще прередя светлините в очите ти,
ще надникна в кладенчовите им истини, за да се видя там.
И когато ти открия тайните знакове,
изгорелите пристанища за несъществуващи кораби,
крясъка на кръвта ти, която ме зове...
тогава ще си тръгна, натежала от спомени
твоя милваща прелюдия към огъня,
посипал пепел върху косите ми,
където цъфти слънцето ти.

Поздрави за стиха!

Е,много е хубаво!Напълних се с красота!

Кафе ала турка или Моцарт ала турка? ;)
http://www.youtube.com/watch?v=HMjQygwPI1c&feature=related

Мерси, ognena71!
http://www.youtube.com/watch?v=_8ECRYcXtEg&feature=related

Седмак, Моцарт, ъфкорс! ;)))
http://www.youtube.com/watch?v=GT7_Y1pIBb4&feature=related

abanos, благодаря! И те черпя с третия велик:
http://www.youtube.com/watch?v=FWtq85ykwww&feature=related

И още наслада за духа и сетивата!Прекрасна....

Невероятен, потресаващ с дълбочина и красота стих!
Снощи го четох и имах чувството, че сънувам. Защото само в обятията на Морфей мога да зърна истинския си минал живот.
"Валсирах в този пуст живот...", и пред очите ми се нижеха разплаканите му картини...И сега, просветлен и обогатен с мъдростта на Живота, се опитвам да подредя във възходяща линия пачуърк от безумни мечти, но... едва ли ще имам благоволението на Времето...
Поздрави с музиката на Вивалди!
http://youtu.be/QOSg7LFgt6Y

отново ме препрати към мисълта за любовта и обичта: в един момент първата си тръгва, за да остане първичната обич, в основата на която е онази тиха, незабележима, скромно стаена, но неувяхваща съ-причастност.
Впрочем, същата тази съпричастност лъха и от великолепното изпълнение на брилянтния Бари Уайт.

на най - разкошната песен на Бари Уайт. Благодаря ти, Дела!

Страхотно... и тази песен просто е бижу! Поздрави!

Навътре влизат и хармонизират само добрите метаперспективи, родени от Любов.

http://www.youtube.com/watch?v=iTszQa0pCMA

Томич, аз отдавна казвам, че Сънят е най-будното ни състояние и най-ритуалната ни същност. От физическото измерение трябва да помним само кратката свещеност на делничните мигове, в които има светлина и усмивка. Само частиците мистицизъм, които се прокрадват през битовизмите, си струват съществуванието в тленността ни.
Помнят се само доминиращите с лекота и свеж привкус моменти в живота, които ни карат да се усещаме още по-живи.
В личния си пачуърк вплитаме себе си като в Космическия Гоблен - с любов, която е Любов... е любов... Е любов!

Когато вием в тишината приседналото си виваче
теологични да проскитваме душите си. И да изплачем
родилната безкрайна болка да се обичаме до края.
Замислят ме години толкова с легендата да бъда в рая.
С теб по-богата е земята ми в света с космическа енергия.
Сега оставам в тишината на собственото Таntum Ergo.

Когато казваш "Бижу" все се сещам за моите "Диаманти". ;)))

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2011/01/22/diamanti.671767

Понеже ме разбираш и от половин въздъх, на теб мога да ти отговоря и така:
"Никъде Бог не е така Бог, както в душата на човека. Във всички творения има нещо от Бога. Но душата е място на Божия мир. Божието навлизане в душата дава повече светлина, отколкото всичките разсъждения на човешките мислители." Майстер Екхарт

Бидейки Любов всяко нещо е бого-вдъхновено и благо-словено. Което пак значи, че съм с професия Пътничка - из, във и към Себе си.

Муселинена пеперудо, ако отстраним рационалното, причинното, праволинейно съзнание ще се познаем. Познавайки се един друг - ще се обикнем, не защото бихме се погълнали с петте нищожни сетива, а защото бихме видели вътрешната си личност, която ни е толкова безкрайно близка и възхитително потвърждаваща ни. :)))
Един великан с дъжд и сълзи:
http://www.youtube.com/watch?v=pcoU87pmZJk&feature=related

Като моите 'перли'! Всичко искрено и съкровено е бижу! :))

Много силен и красив стих, съчетан с невероятна песен!:)

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/12/01/voda-ojivena-ot-ogyn.643312

Не питай защо, но ми изникна това... от любимия ми Казандзакис:

"Събирам сечивата си:зрение, слух,вкус, обоняние, осезание,мозък, свечери се вече,свършва надницата, завръщам се като къртица в дома си,в пръстта.Не защото се уморих да работя,не съм се уморил, но слънцето залезе.
Слънцето залезе,потъмняха планините, по билата на мозъка ми се е задържала още малко светлина,но святата нощ настъпва, издига се от земята,спуска се от небето, а светлината се е заклела да не се предаде;но знае,че спасение няма,няма да се предаде,но ще угасне.
Хвърлям последен поглед наоколо; с кого да се сбогувам?С какво да се сбогувам? С планините, с морето,с отрупаната с плод лозница на балкона ми,с добродетелта, с греха,със студената вода?Всуе,всуе,всички те слизат заедно с мен в пръстта.
На кого да доверя радостите и огорченията си,съкровените донкихотовски пориви на младостта, грубият сблъсък по-късно с Бога и с хората, и накрая суровата гордост на старостта, която изгаря,но отказва до самата си смърт да се превърне в пепел?На кого да кажа колко пъти, катерейки се с ръце и крака по скалистата стръмнина на Бога, се подхлъзвах и падах, колко пъти се надигах, целия в кръв и отново почвах да се изкачвам? Къде да намеря някоя толкова наранена и непреклонна душа като моята, за да и се изповядам?"

Изникна ми нещо морендо, ето:

МУЗИКА

Цветя - напъпили знамения,
политнали сред нотите виваче.
Дърво, което нощем скръбно плаче
андантето на запустение.
Зора, която буди ме мажорно,
от планината. И морендо*
в очите стелят се кресченда.
И спомен на отминали минори.
И сфорцата на утрото ме гали
едва повдигнала сънят от снощи,
размесила фортисимо от кости
и зарове. Пиратски се засмивам
преди на абордаж да ме измислите,
докато нервно ме разлиствате.
А после с Моцарт ще заспивам.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2008/10/29/muzika.248635