Роди се в мен вълна от щастие и страдание едновременно, защото бях открила отново Живота, срещайки смъртта. Понякога трябва да се загубим, за да се намерим отново по-осмислени и по-пълноценни от преди. Състоянията на съзнанието ни са будно, сънуване и сън. Смъртта много прилича на кратък сън, в който подобно на лодка прекосяваме себе си и преминалите през нас животи.

       Всепроменящото преживяване да се докоснеш до смъртта винаги ни бележи с една нова реалност, в която другите ни откриват по-различни, одухотворени и възвишени. Понякога хората се боят и често това обрича последните им мигове на страдание. В началото и с мен бе така. Мислех, че щом се срещам със смъртта, съм се пречистила с всички форми на стремеж и себеотдаване, за да съм годна за Божественото докосване.

       Някога бях чула да наричат индиеца „тояга с горящи очи”. Обичах да визуализирам това. В прозореца, разгръщащ съзнанието ми се понасяше в левитация мургав, прекрасен индиец с вееща се бяла роба, седнал по будистки и медитиращ с озарено от щастие лице. После се сепвах, защото пред учудения ми поглед се появяваше Рембранд и куция моряк от пристанището, който той мечтаел да нарисува, защото това бил най-озарения от щастие човек, въпреки продънените му празни джобове. После виждах йерархичния достъп до земните блага и пълния достъп до духовните блага. А насред живота свободната Воля и правото на Избор, които всички ние имаме. Когато отворех очи усещах вкуса на изтънчената наслада от скиталчеството ми сред чудната обител от възможности дарена на всеки човек.

       Животът понякога прилича на огромна къща и всеки може да внесе или вземе от него каквото пожелае. А смъртта е един звезден танц, сякаш празнуване на живота, който ритуално се случва около самата къща. Един път към Любовта, който преминава в отвъдното. Свобода. Преображение. Готовност да преживееш поругаването, Голгота, жертвата на кръста, разпването, смъртта, възкресението, изкуплението и спасението. Всеки ден и всеки от нас има своите малки смърти и изкупления, жертви и възкресения.

       Нашата жизненост е ненакърнима ако изберем да следваме вградената си духовност и не я подчиняваме на меркантилното зло да имаме и да искаме да притежаваме, да манипулираме и да живеем в материалния абсурд на „всичко е позволено” щом ни носи комерсиален успех. Този лов на логиката носи сатурнова обремененост в съдбините ни. Тленното битие е кратко изпитание за безкрайната ни духовност.

       Радостното ни прозрение идва когато разберем, че хармоничната връзка е отделена от нещата, които свързва. Красотата на сътворението на животите ни е в самия процес, а не в резултата от него. Смъртта идва по няколко пъти при всеки от нас. Дори като мисъл. Но сме готови за нея само ако сме в онзи Чист Интервал, когато можем да се откажем от своята привързаност към другите и към себе си. От момента, в който за усещанията ни няма нищо прекомерно и нищо недостатъчно. В мига, в който сме осъзнали Божествената си същност и това, че човек е толкова близо до Бога, колкото Бог е близо до него. Точно тогава когато нямаме никаква потребност от себеизява, сетивно самоугаждане и самолюбие.

       Разнообразието на живота е толкова богато, колкото и на смъртта. Когато бях обречена на усещането за смърт, нямах представа, че ще оцелея. В първата утрин след пробуждането и новата надежда за живот, след радостта и хармонията в мен дойде и мирът. Тогава разбрах, че смъртта ме е отминала, защото е била силна жаждата ми за живот. Защото не съм спряла да копнея и мечтая. Защото съм била прекалено жива и несъвършена за нея и своя си Ехнатон (край). Или по-скоро съм откликнала по подходящ начин на Божията милост.

       Тогава разбах, че посрещането, спохождането и приемането на собствената ти смъртност е част от откриването на автентичения ни и трансперсонален Аз.

       Отказа от смъртта не е суетен опит да победим времето или да увеличим дистанцията с края си, нито опит да прескочим кръга на безкрайното познание. Той е свобода на духа да избира и осъществява предначертаното. Краят идва когато за душата всички желания са изтънели и са приключили преживяванията на тялото и разума. И сме само на една стъпка от Вселенската красива Душа.

       Кой не би застанал пред черната дъска на смъртта и не би написал своята бяла мистика, в която е събран целият Космос... в крачката на едно тичащо срещу ни дете?...


/от книгата "Отвъд Смисъла"/