Съдби разтърсвах в кратки разстояния -
между душата си и тази нужна земност,
между света на страстните желания
и този на вродената екстремност.
Не можех да виня за нищо себе си,
защото се избрах да съм от лудост.
И в огнените шепоти зад хребета
обичах те планински непринудено.

Беляза ме с безкрайно разминаване,
а погледът ти смело ме жигоса.
Разделях в тебе житото от плявата.
Ти моя свят рушеше на откоси.

Събори всяка годност на устоите,
стените от мълчание заклето...
Изрови в мен, до истина, покоят
и цялата спонтанност на сърцето.
Тогава затрептях от голотата си
на мраморната твоя гилотина.
Раздадох най-любовния си вятър,
целунах те, а после те отминах.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/09/12/zazvyniala-liubov.604587 

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/08/27/sytvorena-liubov.596812

 

хубаво

Среща с бездната Любов - винаги съдбовна , горещо-вечна светлина - любов !!!

Чудеснице!

БРАВО ЗА ТЕБ.

Поздрави
Валя

Не съм чел досега стих, в който толкова дълбоко поетично да е описан генезиса на най-екстремното, неустоимо и все още загадъчно човешко чувство Любовта!
Магично, опиумно чувство, което те изскубва от обятията на земността, разголва душата и сърцето и отнася в света на страстните желания...Е как да не заложиш дори и главата си за тоя свят! Целуни Любовта, а после...после да става каквото има да става! :)))

"...целунах те, а после те отминах."
Точно тези слова ме смълчаха, не знам защо...

Тази твоя вродена екстремност и непринудена лудост...
Дълбока е бездната, но...не може да ги погълне!
Прегръдка за теб, омайна!:)

...Мах на крило от ранена птица...
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Имаш мощен замах и красиво светоусещане.