Било е нощ и писал си писмо.
А после си го пратил по съня ми.
Ръцете ти – знакът на царската кобра.
Очите ти – някаква древна самота.
Познал си ме. Как да си спомня?
Забравата е от векове. И идва сама.
Твоето дежа вю. Мислена проекция.
Моята звездна школа на мистериите.
Камъните писани под храмовете.
Нишката на наследените олтари.
Вътрешната страна на нещата.
Случките в минало древно.
Казваш ми и ме замисляш, че
`всеки храм от камък е и храм от плът`
Лявото те тласка. Често ми напомняш.
Изтуптя когато дясното спря да мисли.
Защо не виждам думите, които писа?
Целуна ме по лявото око навярно.
И още чувствам топлината върху миглата.
Потрепвам като спомняне.
И нещо в мен започва да пита за теб.