Тихоглас вятър нежно шепти. 
Всеки камък превръща се в роза.

Своя огън за мен разпали 
нестинарски, разголно-безбожен.

И когато изтлее от сън 
утро млечно, пулсиращо лудо,

с моя поглед ще тръгва навън 
невидяно в душата ти чудо.

Самотнича в еднаквостта различна.

     Орисвам думи с гръм от мълчаливост.

            Света рисувам шарен до безличност.

                           Умората си с утрото изпивам.