Когато разберем, че е безмислено
да късаме изплетения шал,
да хвърляме на вятъра мънистата
- сълзите на предутринна печал.

Да вярваме, да молим и мечтаеме
за тихи ласки в споделен копнеж,
когато сме пътеки непрежалени
в които тръгнал, няма как да спреш.

Да знаем, да живеем, да умираме.
И въпреки това - да сме сами...
През себе си стар смисъл да намираме
и дъжд отвътре, който да ръми.