Приспан денят във люлката на здрача

очи усмихна, засънувал сън.

Сълза проблесна нежно под клепача.

И в миг огрян ме срещна светъл звън.

 

Запалих огън. Светна. Стана топло.

Очите ми те срещнаха в нощта.

Нали си сън, защо тогава с вопли

разкъса диво моята душа?

 

Приспан денят се сепна. С болка ахна.

Очите му не виждаха в нощта.

Какво се случи? Кой към мен замахна

и разпиля на сълзи любовта.

Това е само сън...
Усмихни се...:)

Хахахаххх... при мен усмивката е незалязваща! :))) А сълзите са сгъстена светлина. Колкото повече ги имаме, толкова по кристално-чиста и катарзисно-лека е душата ни...

Много ми хареса това стихче...
Страхотен ритъм
И е толкова нежно...

Мерси! :))) Нали знаеш, че всичко повлияно от Любов се разтича в нежности към света... :)))

Мечта мечтана. Чудо чудесно. Любов любовна.

Хей, магичен магьосник от сънните сънища... :)))

реалност си ти-:)

Благодаря ти, мъдър дух!... Понякога съм тъжна тъга, но по-често усмихваща се радост... :)))