Събудих се. В очите ми деня

пак с шепи разпиля любов и огън.

Събудих се. Прогоних си съня,

а после коленичих. И пред Бога

молитвено изплаках от душа

сълзите на ранения си устрем.

Помолих да прости, че Любовта

изгаряше на кладата от чувства.

 

Отвътре ми се раждаше река –

бушуваща, отнасяща, погромна.

О, Господи, прости ми любовта,

защото е извечна и огромна!

Любов... с любов душата преоткри.

А после ме въздигна до небето.

Събудих се. В очите ми сълзи

търкулнаха дъгата през сърцето.

Удоволствие е да се чете това, което пишеш ! :)

Как ги нижеш тези думи като огърлици маргарит бран в небесата. *-) бай Зорба

Благодаря! :))) Удоволствието е взаимно!

След като се наплачеш му изиграй едно сиртаки и всичко ще си дойде на мястото. :)))

Вълшебство, не спирай! Благодаря ти, че те има - такава, каквато ми е необходима !
Мерлин

Мерси! Втората част на "ме има - необходима" е странно-затрогваща, но искам пояснение в посока: колко ме има и колко необходима? ;)))

Дъгата
бе над
теб
и малко по-далеч
като огромен храм,
звънящ
от ветовете
на небесната хармония
Молитвата ти,
плахо пърхаща
към висините
внезапно се превърна
в ода
на Вселената.

Колко красота... и в косите на вятъра, и в шепотните устни на безкрая, прегърнал с дъга хоризонта! :)))