Ти дори не разбра, че съм твоя

в онзи миг разпилял светлина.

Ти си гледаше важно покоя,

а изпусна добрите слова,

от които стъкмих ти огнище,

от които налях ти вода,

от които до болка разнищен

моят дух ти довя тишина.

Ти си гледаше някаква скука,

от която ми ставаше зле.

Вънка ровеше куче в боклука

и проплакваше нейде дете.

Ти дори не разбра, че си тръгвам

в онзи миг пропилян от печал.

Ти седеше си някак обръгнал,

неразбиращо блед и разбрал.

Ти ми върна в оная минута

онзи свеж дъх насмел свобода.

Мойта мисъл край теб днес се лута,

но я няма при теб любовта.

Красиво и истинско.

Често Пътят ни с някои хора свършва в даден момент и смятам, че насилствените крачки по него са тежко бреме и за двамата. Освен това беше... твърде отдавна. И твърде хубаво бе усещането за Свобода, нда! Усмивка. Шарена.

Чудна..


И многосмислена))

Както е рекъл Да Винчи "от време на време се оттегляй... така ще видиш творбата си по-ясно", в случая СъТвореното. :)))

Да, задължително! Това и Стивън Кинг го е казал: " Оставяй книгата си, докато спре да ти пука за нея - от 4 до 6 седмици, докато усетиш, че си я забравил".

Не че е нпълно възможо да спре да ти пука или да я забравиш.. но погледа отдалече е страшно необходим определено.)

Виж как ме подсещаш... за едно всевалидно откривателство.
Леонардо е гений, а Кинг - луд. Нооо... крачката между гения и лудостта е само една. :)))